— Реши ли вече къде искаш своята къща? — попита Корделия, обхождайки с поглед проскубания сиво-зелен амфитеатър, обгръщащ заливчето.
— Може би точно срещу твоята, от другата страна на залива. Харесва ми гледката към залезите. Така ще мога да се разтъпча приятно на път към теб или да мина напряко с лодка, ако времето го позволява. — Запита се колко ли време ще прекарва бъдещата му лодка на док пред нейната къща. Доста, надяваше се. — Или мога да преплувам разстоянието, ако съм в настроение за атлетически прояви.
Тя се усмихна широко.
— Идеята ми харесва.
Бяха решили да запазят най-източната част от носа за бъдещето.
Споделиха обяда си на открито с малобройния си екип от ИмпСи, който, въпреки усърдието си, така и не бе открил дори сянка от заплаха за сигурността на своята повереница. Е, поне заплаха от човешки произход. Колкото до заплахите от биологично естество, те все още представляваха една голяма въпросителна. По-късно, докато Аурелия и гвардеец Риков дремеха на сянка, Джоул и Корделия тръгнаха на разходка покрай брега на заливчето, където вече имаше отъпкана пътечка през храсталаците, и се изкатериха на носа да се насладят на невероятната гледка към водата. На изток входът на заливчето предлагаше ясен изглед към хоризонта, където морето и небето се сливаха в прозирна мъгла от синьо и виолетово.
— Това — каза Джоул, задъхан след изкачването до върха, — си е едно голямо езеро.
Корделия се засмя тихо.
— Исках да ти кажа… — сподели ѝ той почти срамежливо, — че според Гамелин, ако изкарам още един курс по биохимия и събера и редактирам в научен доклад всички свои бележки от наблюдения на терен, които му изпращам за списанието през последните две години, може да ми признаят не само бакалавърска, а и магистърска степен и да ме включат в една от докторантските си програми.
Преди няколко месеца дори самият Джоул бе спрял да се преструва, че това е „просто хоби“. Новината изобщо не изненада Корделия и тя отвърна с усмивка:
— Студент, който вече умее да мисли и да пише, който може да организира голяма научна експедиция и до най-екзотичното място, докато едната му ръка е вързана зад белязания от изгаряния гръб — е, белезите вече почти не личат, — който с лекота би могъл да ръководи цял факултет, а защо не и университет, ако поиска…
— Работа на терен — твърдо я прекъсна Джоул. — Искам да работя на терен. Навън.
— Нищо чудно, че на Гамелин му текат лигите. — Хвана го под ръка. — Предричам, че бъдещите ти студенти ще те обожават, професор Джоул, и това ще стане доста по-скоро, отколкото си мислиш. Вече знаеш как се преподава.
— Е, да. В мирно време старшите офицери кажи-речи само с това се занимават — с преподаване. Вземат под крилото си новобранци и им дават начална скорост. Учат хората как да правят неща, които не са правили преди. — След миг добави замислено: — Е, във военно време е същото, но на по-бързи обороти. Тази част от професията ни остава незабелязана за външните хора. — Добрите офицери и сержанти моделираха у новобранците, най-често чрез личен пример, военни добродетели, а понякога и други, общочовешки; лошите създаваха свои подобия, които понякога срамяха армията и флота дълго след като самите те са се уволнили. Джоул се питаше какъв модел за офицер е бил той и колко дълго ще оцелее влиянието му.
— Геофизически сергиярските морета са картографирани до милиметър.
— Знам — каза Джоул. — По-голямата част от картографирането я свършихме от орбита.
— Колкото до биосферата им, някой ще трябва да я огледа отблизо.
— Един няма да стигне. Преди време Гамелин спомена пет хиляди години и аз реших, че се шегува. Сега знам, че не е така. Само този залив може да отнеме половината живот на един изследовател. — И съвсем близо до дома, буквално на прага на въпросния изследовател може би? — А отвъд устието на залива… е, човек ще остане без дъх много преди да е останал без въпроси. — Многобройните и сложни рифоподобни структури по северния бряг на този континент вече привличаха вниманието, но практическите нужди все още насочваха повечето ресурси към сушата. — Трудно ще се намери финансиране за свестен изследователски кораб.
— Хм, аз може и да познавам един-двама, които умеят да намират финансиране. Не бързай да се отказваш от идеята.
— Не смятам да се отказвам. Работата е толкова много… като отрупана трапеза, на която има място за всички.