— Оливър — каза топло. — Как мина в репродуктивния център?
— Мисията е изпълнена, мадам — каза той с престорен военен поздрав. Веждите ѝ литнаха нагоре в израз на доволна изненада. — Аз… трябва да поговорим, но моментът очевидно не е подходящ.
— Всъщност приемът вече свършва. Ако се позавъртиш тук още половин час, вярвам, че ще съм се отървала от повечето гости. Или можеш да наминеш по-късно.
За нещастие, имаше задачи, предвидени за вечерта.
— Не съм с униформа — каза колебливо той.
— Нищо де. Тъкмо тези параноични галактици да видят един незаплашителен бараярец за разнообразие. Това ще разшири кръгозора им.
— А на мен ми се струва контрапродуктивно. Нали точно затова се развяваме тук със страшните си имперски униформи, за да направим точките си за скок негостоприемни за неканените.
Тя се ухили.
— Чудесно изглеждаш. Върви го раздай малко красавец. Знам, че го умееш.
Отдалечи се от него и неколцина от гостите, кой с явен, кой със скрит дневен ред, се стекоха към нея. Джоул лесно премина на дипломатически режим — имаше дългогодишна практика в това упражнение. Все пак първо се спря при командира на базата генерал Хейнис, който беше подобаващо нагизден в пълна парадна униформа и изглеждаше подходящо широк и непробиваем. Краката му се бяха спарили непоносимо във високите до коленете ботуши, в това Джоул не се съмняваше.
— А, Оливър, ти пък кога дойде? — каза генералът. — Мислех, че няма да успееш. Да не е станало нещо? — А после добави обнадеждено: — Мога ли да си ходя вече?
— „Не“ и на двата въпроса. Просто реших да се отбия. — Обходи с поглед партито, което беше навлязло в последната си фаза — отпусната и леко подпийнала. — Как ти се стори новият ескобарски консул?
— Доста здравомислещ, макар и млад. Ако не друго, поне е еднополов, слава на Бога.
Джоул проследи погледа на Хейнис до познатата андрогинна фигура на бетанския консул, който си бъбреше с вицекралицата. Консул Вермилиън беше бетански хермафродит, един от характерните за тази планета индивиди с двоен пол, продукт на биоинженерство, немалка общност от хора, които… не можеха да минат нито за отделен вид, нито за раса… Джоул се спря на „малцинство“. Ако назначението на консула тук бе имало за цел да скандализира местните бараярци, то номерът изобщо не бе сработил по отношение на вицекралицата. Голяма част от консулския персонал в Карийнбург се състоеше от млади дипломати, които още учеха занаята си; ако не прецакаха нещо на Сергияр, имаха нелош шанс да получат по-престижни постове в посолствата на Бараяр. Вицекралицата беше споделила с Джоул, че според нея консул Вермилиън като нищо може да е следващият бетански посланик, който да представи портфолиото си на император Грегор, мисъл, от която очите ѝ грейваха по един много привлекателен, но и опасен начин.
Сервитьорка спря пред Джоул да му предложи питие.
— Обичайното, сър?
— Благодаря, Фрида. — Джоул взе чаша от подноса и отпи. Газирана вода, лед и каквато смес беше налична на бара, за да придаде на напитката камуфлажен цвят — Джоул беше обучен, още в дните си като адютант на министър-председателя, да не пие нищо алкохолно на места, потенциално подходящи за дипломатически засади, и навикът му беше останал.
— А, онова твое момиче… Воринис ли беше? И тя е тук някъде… ето я. — Хейнис кимна към дребна фигурка в парадна униформа на Женския помощен корпус, която включваше пола, а не панталон. Ако питаха Джоул, полата беше за предпочитане в жегата пред панталоните и ботушите. Момичето стоеше смутено в края на градината и стискаше пълна чаша. — Наложи се да ѝ обясня, че лична покана от вицекралицата, макар и пристигнала в последния момент, има предимство пред бумащината, която е предвидила за следобеда си.
— Добре. Двете се видяха в движение миналата седмица. Успя ли вече да я представиш?
— Преди малко. Горкото момиче си глътна езика.
— Е, Корделия ще се погрижи за това с времето. Разчитам, че ще изпратиш Воринис до базата. Аз имам, хм… извънредна среща с вицекралицата, насрочена за след приема.