— Така ли? Мислех, че сте роднина на граф Воринис и сте прекарали доста време във Ворбар Султана.
— По-скоро сме далечни роднини, сър. Виждала съм графа само два пъти. Била съм във Ворбар Султана, но повечето си време там прекарах в офисите на Операции. Назначиха ме в администрацията малко след като завърших. — Леката ѝ въздишка не криеше тайни за Джоул, защото беше идентична по съдържание с леките въздишки на предшествениците ѝ: „Още не съм служила на кораб, по дяволите.“
— Е, не се отчайвайте. Самият аз седем години служих в столицата на различни административни длъжности, военен секретар, адютант и прочие, но след това успях да си уредя три пътувания като ескорт на търговски флотилии. — А това беше най-желаната, най-активната и най-космическата служба, към която да се стреми един имперски офицер в мирно време, опит, който му спечели капитански пост, пък макар и само за едно пътуване, който той след време изтъргува за настоящата си сергиярска позиция.
— Да, ама сте били адютант на самия регент Воркосиган!
— По онова време той вече беше само министър-председател. — Джоул си позволи подобие на усмивка. — Не съм чак толкова стар. — И едва не добави: „млада госпожице!“. Изглеждаше му дванайсетгодишна и то не само заради ръста си — или по-скоро липсата му, — нито заради пола си; предшествениците ѝ бяха мъже, но и те му бяха изглеждали горе-долу на толкова. — Макар че, иронично, единственото ми участие в реални бойни действия беше точно в онзи период, докато му бях секретар — при пътуването ни до Центъра Хеген. Е, когато потегляхме натам, нямахме представа, че ще се стигне до война.
— Обстрелваха ли ви?
— Ами, да. Когато пътуваш с флагмански кораб, ариергард не съществува, нито обоз. Добре, че щитовете ни издържаха, още повече че императорът също беше на борда при онова пътуване. — Двайсет години бяха минали оттогава. Онзи епизод беше истинска каша, при това строго секретна, каша, на която Джоул, залепен за рамото на граф Воркосиган, бивш регент, действащ министър-председател и адмирал, беше станал свидетел отблизо и отначало докрай. Бойните му истории от Центъра Хеген открай време подлежаха на най-строга редакция.
— Сигурно и вицекралица Воркосиган познавате оттогава?
— Горе-долу да. От… — Направи бърза сметка и резултатът го свари неподготвен. — От почти двайсет и три години.
— Аз съм почти на двайсет и три — осведоми го Воринис с тон, който подсказваше, че искрено се опитва да му бъде от помощ.
— О — измънка Джоул. Пристигнаха на девети док, което го спаси от по-нататъшни размисли върху сюрреалистичния ход на времето.
Дузината мъже от почетната стража се изпънаха в стойка мирно, Джоул отвърна на поздрава им и ги прецени с поглед. Всичко по тях лъщеше колосано, браво. Похвали сержанта им и зае стратегическа позиция с изглед към меката връзка, която тъкмо се скачваше под компетентния и съсредоточен поглед на доковия техник. Преминаването от мека връзка с нулева гравитация към гравитационното поле на кораб или станция рядко бива процес грациозен и щадящ достойнството, но първите трима, които го изпълниха сега, имаха достатъчно опит с това упражнение — офицер от екипажа на кораба, служител на ИмпСи от охраната на вицекралицата и гвардеец Риков, единственият от личната свита на новия граф Воркосиган, пратен на служба при майка му в качеството ѝ на вдовстваща графиня. Първият слязъл имаше грижата за механизмите, вторият направи визуален и електронен оглед на дока за неоторизирано човешко присъствие, а третият се обърна да помогне на своята господарка. Воринис направи опит хем да се изправи на пръсти, хем да застане в стойка мирно, което не ѝ се получи много добре, но съвсем изпадна от полезрението на Джоул, когато последната фигура излезе от тръбата на меката връзка с изящно залюляване и стъпи на крака с помощта на гвардееца, протегнал ръце да я поеме.
Всички се изпънаха, когато сержантът на почетната стража даде знак за приветствие. Адмирал Джоул козирува и каза официално:
— Вицекралице Воркосиган. Добре дошли у дома. Надявам се, че сте пътували спокойно.
— Благодаря, адмирале, спокойно беше — отвърна тя също толкова официално. — Хубаво е да се прибереш вкъщи.
Той я измери с преценяващ поглед. Изглеждаше поуморена от скока, но в рамките на нормалното, нищо общо с празното, мъртвешки посивяло лице, което Джоул помнеше отпреди почти три години, когато се беше върнала сама от погребението на съпруга си. Не че самият Джоул се бе чувствал различно по онова време. Колонистите на Сергияр можеха само да гадаят дали тяхната вицекралица ще се върне след онова пътуване, или на мястото ѝ ще бъде изпратен някой непознат лорд. Но ето че тя бе свалила траура и дрехите ѝ, макар и в убити цветове, поне не бяха черни — панталон и сако в комарски стил, а характерната ѝ усмивка се беше затоплила до нещо повече от стайна температура. Гъстата ѝ прошарена червена коса бе все така къса, а изящните кости на лицето ѝ изпъкваха като крепост, която не познава поражение.