Исторически ворските жени не бяха воини въпреки хилядите песни и приказки за млади ворки, които се преобличат като младежи и влизат в битка след своя брат/любим/съпруг с жадно за мъст сърце. Някои от тези истории всъщност отговаряха на фактите, факти, разкрити малко по-късно в походния лазарет или морга. Краят на Периода на изолацията и въвеждането на приемни изпити по физическа подготовка в армията бяха сложили край на това. Но по принцип ворските жени се ценяха най-вече като майки на бойци.
Не че това не включваше и бойни действия понякога, когато зарязани у дома ворски дами се виждаха принудени геройски да защитават крепостта с различна степен на успех. Имало бе например една прочута графиня Воринис през Кървавите векове — врагът държал децата ѝ като заложници и обсаждал крепостта ѝ, а тя се изтъпанила на бойниците, вдигнала си полата, навела се и извикала измежду широко разтворените си крака, че не ѝ пука какво ще направят, защото, както виждали с очите си, можела да изкара още деца оттам, откъдето били излезли първите! Обсадата не успяла, децата ѝ оцелели, но всеки път, когато се сетеше за тази история, Джоул неизменно стигаше до извода, че семейната динамика от онова време би слисала дълбоко съвременния наблюдател, дори ако я наблюдава от безопасно разстояние. Напомни си да не забрави да попита настоящата Воринис дали е пряка потомка на онази прочута дама.
Навалицата най-после оредяваше. „Да! Изчезвайте всички, проклети да сте! Искам вицекралицата веднага!“ Джоул прати Воринис при Хейнис и си взе още един фалшив коктейл. Отпиваше и се опитваше да не нервничи.
3.
Дипломатическият прием се проточи извънмерно, но накрая Корделия успя да прехвърли на асистентите си задачата да изхвърлят любезно по-пияните и по-незначителни гости, а почистването — на изключително компетентната си домашна прислуга, и махна на Оливър да я последва. Когато се бе появил така неочаквано и колебливо на алеята, изглеждаше висок и спокоен както обикновено, но в сините му очи се четеше лека паника — като котка, която е влязла по погрешка в пералнята, а после някой е пуснал центрофугата. Отведе го до любимото си кътче в градината, хвърли един последен поглед за окъснели дипломати, после се тръшна на удобния шезлонг, изрита обувките си и издиша шумно.
— Добре, че свърши най-после. Горките ми крака.
Оливър седна с усмивка на люлеещия се стол до нея.
— Помня как Арал ти разтриваше стъпалата след приемите.
— Мда — въздъхна Корделия, намерила утеха в спомен, от който не болеше чак толкова. Вдигна поглед с внезапна надежда, но Джоул не придружи наблюдението си с оферта да направи същото. Затова Корделия се надигна, кръстоса крака и се зае сама да разтрие стъпалата си.
Продължи:
— Видях те да си приказваш с гостите, благодаря. Колцина заби този път? Трябва ли да ти претърсим джобовете за ключове от хотелски стаи, любовни бележчици на салфетка или дамско бельо?
В дните му като красивия адютант на Арал джобовете на униформата му неведнъж се бяха превръщали в източник на интересни находки след приеми и партита дори когато Джоул се кълнеше, че никой не се е приближавал достатъчно, за да ги пъхне там.
— Стига де, онова с тайнственото бельо се случи само веднъж — възрази той с престорено възмущение. — Добре де, два пъти, но тогава бяхме в един бар на Тау Кит и всички бяхме пияни. И все пак се чудя — можеха поне да си напишат комуникационния номер на бельото или нещо такова. Какво са очаквали, да ги издирвам както принцът е търсил Пепеляшка? — Направи се, че държи в ръце дамски бикини, придружавайки жеста с изражение на кучешка надежда.
Корделия се разсмя. Беше толкова приятно.
— Или да изпратиш ИмпСи да го свърши вместо теб.
— Истината е, че ИмпСи наистина получаваше всичко, което не можех да идентифицирам със сигурност. Понякога си представях как разкривам някоя великолепна сетаганданска шпионка, замисляща коварен заговор, но всеки път историята се оказваше доста по-скучна.
Корделия плъзна ръка по лицето си да изтрие усмивката си.
— Мда… — Облегна се отново назад. — Е, как мина при доктор Тан?
Джоул сви рамене.
— Беше много любезен. И ентусиазиран. И ужасяващо бетански.
— Последното червена точка ли е, или черна?
— Просто точка, струва ми се. Беше… преживяването беше дори по-странно, отколкото очаквах. — Корделия остана с впечатлението, че се кани да каже още нещо, но Джоул поклати глава и подхвана темата от друг ъгъл. — Оставих му онова, което той упорито наричаше моята „проба“. Сякаш гонадите ми са печиво. Следващата стъпка, освен ако гаметите ми не се окажат до една неспособни… ами, до следващата стъпка остават само няколко стъпки.