— Мисля… — Оливър се поколеба отново, после продължи: — Мисля, че искам да направя генетичния си залог, както се изразяваш ти. Да продължа директно с оплождането.
— Да предявиш претенции към бъдещето?
— Или поне да премина към следващия етап на тревоги. Защото от този вече ми писна. Ако пък се окаже, че нещата не могат да се случат… — Остави изречението недовършено. Дали щеше да каже: „майната му“?
— И тогава няма да си приключил с вземането на решения. Защото все още ще съществува вариантът да купиш други безядрени яйцеклетки. А има и няколко алтернативни метода за подреждане на зиготи, малко по-сложни.
Той прокара ръка по челото си.
— Не бях мислил за това. Става все по-сложно.
— Само до определена степен. Ако не друго, появата на истинските деца заменя теорията с практиката. И тогава човек има време да се тревожи, че… че не му остава време да диша понякога.
— Гласът на опита?
— Уви, базата данни покрай едно дете не ме прави експерт. Факт, който би трябвало да ме разколебае, но вече чаках достатъчно, благодаря.
Чуха се леки стъпки и Фрида подаде глава иззад храстите.
— Имате ли нужда от нещо, милейди? Сър?
Корделия се замисли.
— Едно истинско питие може би. А не ябълков сок и вода. Една чаша от бялото, освен ако не сте го прибрали вече. Оливър?
— Обичайното, Фрида, благодаря. — Слугинята кимна и се отдалечи. При вида на високо вдигнатите вежди на Корделия Джоул добави: — Довечера имам задължения. Иначе с удоволствие бих седял тук да се наливаме до среднощ. За жалост, алкохолът носи единствено илюзия, че си намерил решение на проблема си.
Корделия каза извинително:
— Идеята не беше да те затруднявам, Оливър. А да ти дам подарък.
Той изсумтя.
— О, отлично си знаела какво правиш.
Тя се почеса по врата и се намръщи.
— Което всъщност ме води към следващото. Ако решиш да продължиш с оплождането, първата ти задача — още преди да си тръгнал към совалката за орбиталната си смяна — ще е да седнеш и да попълниш роднинската директива. И директивата за унищожаване. Тан ще ти даде формулярите. Клиниката ги държи на архив за всяка поверена им зигота.
— Ъъ… каква директива?
— Зиготите не са като гаметите, те са различен вид юридически лица. Гаметите са лична собственост, част от собственото ти тяло, която е била отделена от него. Зиготите са съдебен процес, който си чака реда. Въпроси с унаследяването, сещаш се. От момента на оплождането, дори ако решиш да замразиш всички зиготи и особено ако решиш да сложиш една в репликатор, трябва да се знае какво ще се случи с децата ти, или с потенциалните ти деца, ако те взривят или се подхлъзнеш под душа, или нещо друго.
Оливър свъси вежди.
— Да. Веднъж ти спомена, че баща ти е загинал в инцидент със совалка. Така че сега не случайно избираш този пример, нали?
Тя сви рамене.
— Самата аз се возя на совалки.
— Аз… хм. Не, за това пък изобщо не съм мислил, признавам. Ти кого избра? Майлс, предполагам?
— Той е логичният избор. Но дори да не беше, пак щях да избера него. Е, този избор има и своите недостатъци — ако исках момичетата ми да отраснат на Бараяр, щях да ги зачена там, а не тук. В тази връзка, ако ти не посочиш настойник и се гътнеш, по закон настойник става най-близкият ти роднина. Кой е това при теб?
Джоул, изглежда, се стресна сериозно.
— Майка ми, предполагам. Или най-големият ми брат.
— Можеш ли да си ги представиш как отглеждат осиротелите ти деца?
— Моите? Може би. С голяма доза въображение. Децата на Арал… — Лицето му се изкриви в гримаса, която Корделия не успя да разчете. — Ако имах традиционен бараярски брак и деца, сигурно щях да… не, чакай. Тогава щях да имам сватове, на които да разчитам. Хм.
Корделия разтърка очи с опакото на ръцете си.
— Нека ти задам друг въпрос тогава. Накъде, според теб, ще поеме кариерата ти през следващите десет години? Накъде си се запътил ти?
Веждите му литнаха нагоре. Той каза предпазливо:
— Да разбирам ли, че смяташ да се пенсионираш на Сергияр? Да останеш тук като постоянен колонист?
— Това е моята планета… Виж, всичко това е ново за мен, защото преди три години животът ми бе осакатен жестоко. Преди това… преди това планирах да се върна на Бараяр, в окръг Воркосиган, когато Арал най-после реши да се оттегли, и там да изживеем старините си в галактически стил и в условия на отлично медицинско обслужване. Баща му, онова издръжливо дърто копеле, доживя почти до сто, без да се радва на подобни екстри. Бях си внушила, че Арал, с новото си сърце и прочие, със сигурност ще го надмине. Ще живее поне до сто и десет. А после една проклета интракраниална артерия се спука и плановете ми отидоха по дяволите. — Вдигна рязко рамене. — Планове. Никаква полза от тях.