— Ако те притеснява какво ще кажат хора, чиито глави още за заврени в Периода на изолацията — и дори в още по-тъмни места, — макар въпросният период да е приключил много преди те да се родят, тогава… или ако се чудиш какво би направил Арал на твое място… Знаеш какво би направил, нали? Би казал: „Дай му гласност, пък да става каквото ще“ или нещо в този смисъл, но доста по-пиперливо. — Тя примигна замислено. — Вярно е, че това негово отношение винаги ужасяваше младите му съветници, след като най-после остаря толкова, че да има млади съветници. По-възрастните, онези, които помнеха какви ги е вършил в гнева си из Ворбар Султана на младини, едва двайсетинагодишен, след като първата му съпруга умряла толкова брутално… те не биха се изненадали. Само че младоците бягаха от старите кучета като дявол от тамян и така повечето от тях запазиха илюзиите си непокътнати. — Джоул се запита дали Корделия не мисли за сина си Майлс. Тя вдигна поглед, сивите ѝ очи бяха сериозни и напрегнати. — Оливър, ти не правиш нищо нередно. В това няма нищо нередно. Живеем на новия Сергияр, а не на стария Бараяр. Никой никого няма да убива в пристъп на праведен гняв, уверявам те.
— Да, но дори ти казваш „анонимно дарени яйцеклетки“.
Усмивката ѝ беше много засрамена.
— Е… не виждам причина зорлем да викаме дявола, нали?
Той се разсмя напук на себе си.
— Пробвай, сериозно — предизвика го тя, абсурдно пряма както обикновено. — Следващия път, когато се съберете на клюки около кафемашината или каквото там правите в базата или на станцията горе. Кажи: „За петдесетия си рожден ден реших да си подаря син“ или нещо такова. Да, младоците може и да не разберат, но повечето от по-старите офицери са родители. Нищо чудно да откриеш, че си се включил в клуб, за чието съществуване не си подозирал. Помоли ги за съвет, това гарантирано ще ги спечели на твоя страна.
Последното звучеше като убедителен аргумент, несъмнено. Въпреки това Джоул заяви със строг глас:
— Имперските офицери не клюкарстват. Ние само обменяме критична за мисията ни информация.
Корделия се изкиска.
— Да бе. Клюкарствате като перачки.
Той отвърна с широка усмивка и по някаква причина му стана по-леко.
— Горе-долу, само дето при нас фукните и лъжите са повече.
Даде си сметка, че стои много близо до нея в хладно-топлата сянка на стените от чували. Подпираше се на протегнатата си ръка и това създаваше впечатлението, че надвисва над Корделия. От толкова близо винаги оставаше смътно изненадан, че макар и висока за жена, тя всъщност е по-ниска от него. Беше много тихо, липсваше дори далечният трясък и вой на кацаща или излитаща орбитална совалка. Все едно бяха на стотици километри от всичко живо, някъде в насечените вулканични хълмове. На пикник, да речем. Виж, това беше нелоша идея за бягство през уикенда…
Уханията, уловени в неподвижния въздух, гъделичкаха сетивата му — лека пот, косата ѝ, ароматът на сапуна ѝ, сухата прах на пластобетона. Той се взря в устните ѝ, докато тя го гледаше отдолу нагоре със закачлива усмивка; даде си сметка, че и тя като него е застинала неподвижно, само че какво означаваше това? Даде си сметка и за друго — определена безмозъчна част от тялото му съвсем сериозно твърдеше, че да притисне вицекралицата към стена от чували с пластобетон и да я оправи тук и сега, права, би било чудесна добавка към следобеда и на двама им.
„Я да мълчиш. Точни ти никога няма да ми казваш какво да правя с вицекралицата.“
Колко траеше действието на онзи проклет бетански спрей, по дяволите?
Отърси се от временната хипноза и отстъпи рязко назад. Тя наистина ли бе затаила дъх, или само на него му се стори така? Самият той определено бе затаил дъх и можеше единствено да се надява, че го е прикрил добре.
— Е! — каза бодро той. — Вечеря, ваше височество?
Тя не се оттласна веднага от стената. Вирна брадичка. Усмивката ѝ се промени, не че изчезна съвсем, но стана по-вдървена — любезната усмивка, към която прибягваше за холовидео записите, не за него.
— Щом казваш, Оливър. След теб.
Едва не ѝ предложи да го хване под ръка, но колебанието му се проточи твърде дълго и тя тръгна сама, а той я последва.
„Трябва да намеря лодка.“
Вървяха към сградата с офицерската столова и Корделия се въсеше. Беше толкова сигурна, че Оливър ще я целуне. И че на нея ще ѝ хареса. Точно както ѝ бе харесвало преди, в някои много специални случаи…
„Не ставай глупава. Знаеш, че той предпочита мъже.“ Знаеше го от десетилетия.
„Сигурна ли съм наистина?“ Тогава защо не си беше намерил някой мъж през изминалите три години? Е, не през първите няколко месеца на посттравматичен стрес. Да, знаеше, че е обект на симпатии и от двата пола, както и на някой и друг гостуващ хермафродит — ставала бе свидетелка на това, както във ворбарсултанския им период, така и след като го прехвърлиха на Сергияр. В онези ранни дни, докато още свикваше с новите си задачи на претоварен с работа адютант в кабинета на един от най-влиятелните мъже на планетата, Оливър отбиваше несръчно опитите за флирт, а след това започна онзи забавен период, когато бе толкова заплеснат по Арал, че не забелязваше нищо и никого. Но с времето се бе научил да излъчва мълчаливото послание „не си прави труда с мен“ по отношение на всяка добродетелна ворска матрона, която му хвърлеше око. Същото навярно би могло да се каже и за Корделия, но предвид че тя беше съпруга на Арал, на пръсти се брояха мъжете без психиатрична диагноза, които дръзваха да я притеснят с нежелани аванси. Макар че особеният ѝ социален и политически статут също бе помогнал в това отношение — винаги можеше да препрати към ИмпСи малцината натрапници, чиито безплодни надежди не успяваше да угаси сама. А неща като тези бързо се разчуваха.