— Надявам се, че скоро ще се видим за по-дълго.
— О, непременно трябва да го направим. Кога се връщаш в базата долу?
— В края на седмицата.
Очите ѝ се присвиха, сякаш пресмяташе нещо наум.
— Мдаа. Може и да свърши работа. Добре, секретарката ми ще ти звънне.
— Хубаво. — Джоул прие това с усмивка, като прикри разочарованието си. Новини от Бараяр пристигаха на всеки час по теснолъчевия канал. Разказите за дома пристигаха със завръщащи се пътници много по-рядко. Възможно ли беше човек да страда от носталгия по глас? По един конкретен, лек глас, все още белязан от широките бетански гласни четиридесет и повече години след като е положил клетва за вярност към една чужда империя?
Бързо — твърде бързо — стигнаха до шлюза на совалката. Джоул лично я бе инспектирал преди няма и час. Пилотът докладва, че е готов да потегли. Джоул се дръпна настрани с Корделия да си открадне още няколко минутки, докато качат багажа ѝ през шлюза.
— Нямаш много багаж — отбеляза той.
Корделия се усмихна.
— Арал превръщаше всяко пътуване в армейски преход. Аз предпочитам по-семплата логистика. — Погледна към шлюза на совалката, сякаш нямаше търпение да се качи. — Някакви произшествия, за които да не съм чула по теснолъчевия?
— Нищо, което да е преминало стратосферата. — Традиционната разделителна линия на поверените им територии. Корделия се явяваше пастир на приблизително два милиона колонисти от името на император Грегор и Джоул подозираше, че половината от тях ще предявят претенции за вниманието ѝ още с кацането на совалката. С това не можеше да ѝ помогне, но поне имаше грижата никакви проблеми да не се стоварят на главата ѝ отгоре надолу. — Грижи се за себе си, Корделия. Или поне позволи на персонала си да го направи. — Спогледа се съзаклятнически с гвардеец Риков, който се явяваше нещо като сенешал на домакинството ѝ и който кимна, в знак че е разбрал и енергично подкрепя намека.
Корделия само се усмихна.
— Ще се видим скоро, Оливър.
„И ето, че си тръгва. Винаги си тръгва, като всеки друг Воркосиган.“ Джоул поклати глава.
Изчака, докато не чу как скачващите скоби на совалката се разтварят, после си тръгна и той.
Воринис се изравни с него и попита:
— Вие бяхте ли там, сър, когато е донесла главата на Претендента?
— Тогава бях на осем, лейтенант. — Постара се да изтрие развеселената усмивка от лицето си: тя не подобаваше на адмиралския му имидж. — Отраснах в един от най-западните окръзи, където нямаше военен космодрум, следователно не представлявахме особен интерес за нито една от двете страни. Основният ми спомен за войната е как всички се стараят да се държат нормално, но възрастните са обзети от страх и си шепнат всякакви фантастични слухове. Лорд-регентът избягал с малолетния император, бетански шпиони му промили мозъка и всякакви други дивотии… Всички смятаха, че лорд Воркосиган е изпратил съпругата си на онази безумна мисия, но както разбрах по-късно, истината е била доста по-сложна. — И не беше негово право да я разказва, напомни си той. — Двамата често се срещаме по работа тук, на Сергияр, така че вероятно ще имаш шанс да я поразпиташ за военните ѝ приключения. — Макар че, като си помислиш, май не беше добра идея да излага невръстната Воринис, или който и да било друг впечатлителен млад офицер, на воркосиганската представа за инициативност. Разни метафори изникнаха в главата му, всичките сродни на тази да гасиш огън с газ.
Ухили се и зави към контролната зала, откъдето да проследи совалката на вицекралицата, докато успешното ѝ приземяване не бъде официално потвърдено.
Сергиярският следобед обливаше с щедра светлина ресторантската тераса с изглед към онова, което Корделия вече не би могла да нарече нито „лагер“, нито дори „село“, защото се беше превърнало в истински град дори според галактическите стандарти. Терасата буквално висеше над стръмен скален откос в хълма и създаваше приятната илюзия, че гледаш към залив от светлина. Когато сервитьорът, настанил я на резервираната ъглова маса, попита дали мадам би искала да спуснат поляризираната тента, Корделия отказа едносрично и му даде знак да я остави. Облегна се назад и вдигна лице към топлината, затвори очи и позволи на слънчевата милувка да я успокои. И се опита да не мисли колко време е минало откакто друга, много по-осезаема милувка, бе правила същото. „Следващия месец ще станат три години“ — обади се другата част на мозъка ѝ, която не знаеше почивка и не подлежеше на изключване.