Отвори очи и се огледа с надеждата да разсее мислите си. Двете най-близки до нейната маси бяха празни, както можеше да се очаква, ако не се броеше цивилният ѝ охранител от ИмпСи, който седеше на по-далечната, отпиваше от студения си чай и също като нея се оглеждаше. Ситуационно наблюдение, мда. Нейните над четирийсет години като поданик и слуга на Бараярската империя включваха твърде много ситуации; днес обаче беше склонна да се задоволи с режима „имам си хора за това“. Само дето този тип изглеждаше толкова млад… Корделия имаше чувството, че тя трябва да внимава за него и вместо него, майчински. Не биваше да дава израз на това чувство, разбира се, редно бе да щади достойнството на младока.
Вдиша дълбоко, сякаш с ефирността си въздухът би могъл да проветри по-тъмните ниши на сърцето ѝ. Сервитьорът донесе две чаши вода. Едва бе отпила глътка от своята, когато човекът, когото очакваше, се появи на входа, огледа се, видя я, вдигна ръка за поздрав и тръгна към нея. Телохранителят ѝ, предвид цивилното облекло на госта, не скочи да козирува, макар че тази въздържаност видимо му струваше сериозни усилия, и успя само да кимне в отговор на неговото кимване.
Когато бе видяла за пръв път лейтенант Оливър Перин Джоул — по онова време той беше на колко… на двайсет и седем? — Корделия без колебание го описа като великолепен. Висок, рус, строен, с красиво благородно лице — скулите му бяха направо убийствени! — сини очи, сериозни и умни. След две десетилетия и някои сериозни житейски промени адмирал Джоул още беше висок и с чудесна стойка, макар и малко по-солиден, както в снагата, така и в поведението. Чистото русо на косата му беше прошарено тук-там със сиво, светлите очи се бяха сдобили с рамки от всъщност доста симпатични бръчици, а от него се излъчваше кротка, но желязна самоувереност. Колкото до онези крайно несправедливи скули и мигли, те още си бяха на мястото. Поусмихна се леко — нямаше лошо да си позволи този интимен момент на естетическа наслада, — после той стигна до масата ѝ, поклони се над ръката ѝ и седна срещу нея.
— Вицекралице.
— Нека бъде само Корделия днес, Оливър. Освен ако не искаш аз да ти викам „адмирале“.
Той поклати глава.
— Достатъчно ме адмиралстват в службата. — Но интригуващата му усмивка се кривна леко. — А и сред нас винаги е имало само един истински адмирал. Последното ми повишение винаги ми се е струвало сюрреалистично, особено когато бях в неговата компания.
— Истински адмирал си. Така каза императорът. По съвет на вицекраля.
— Няма да споря.
— Добре, защото обратното би било със закъснение от няколко години, да не говорим за свършената междувременно работа.
Джоул се засмя, махна с ръка, в знак че отстъпва пред аргумента ѝ, макар и само пред него, после взе менюто. Погледна я.
— Вече не изглеждаш толкова уморена. Това е добре.
Корделия не се съмняваше, че неведнъж е изглеждала буквално смазана в борбата за нов баланс, която водеха напоследък. Прокара пръсти през късо подстриганата си червеникава коса, която се къдреше по обичайния си хищнически начин около главата ѝ.
— И не се чувствам толкова уморена. — Смръщи лице. — Напоследък се случва да изкарам по няколко часа накуп, без да се сетя за него. А миналата седмица имах цял такъв ден.
Той кимна с разбиране. Корделия знаеше, че наистина разбира.
Чудеше се откъде да започне. „Не сме се виждали достатъчно през тези три години“ не отговаряше напълно на истината. Адмиралът на Сергиярския флот беше поел гладко поста си като дясната военна ръка на овдовялата вицекралица, точно както беше изпълнявал тази длъжност и по времето, когато вицекралят и вицекралицата си деляха управлението. Колониалната планета го беше приела с одобрение заради неоспоримите му достойнства дори когато гигантската сянка на неговия ментор, изтиквала го доскоро извън светлината на прожекторите, бе отстранена от онази… би ли могла да я нарече преждевременна?… от онази гигантска по своите лични и политически последствия смърт. Вицекралица Воркосиган и адмирал Джоул се бяха нагодили към новите модели на съответните си длъжности, трудеха се въпреки болезненото отсъствие, затягаха обществените шевове около раната. Инструктажи, инспекции, дипломатически задължения, петиции, съвети дадени и чути, спорове с бюджетните комисии — по-често в тандем, но понякога и във взаимна опозиция… работата им „след Арал“ не се беше променила драстично нито по съдържание, нито по ритъм в сравнение с работата им „преди“. И ето че политическата рана бавно беше заздравяла, макар още да смъдеше от време на време.