Директорът отново кимна. Секретарката — дългокрака, с изумруден пръстен, ухаеща на „Шанел №5“ — ни поднесе чай. Аз й благодарих едновременно с безразличие и признателност. Сърцето ми биеше силно, но в известен смисъл се забавлявах.
Това беше първата проверка и аз я издържах.
Отпих от чая си, съзерцавайки Бишъп. Секретарката премести подноса.
— Благодаря, Марлийн.
Той пие чая си точно като баща ми — с три бучки захар, може би дори четири. В дебелите му пръсти сребърните щипци изглеждаха като пинцети. Стрейндж не обелваше дума. Директорът чакаше с очи, впити в мен като иглички.
— Добре — каза Бишъп и ме погледна. — А сега да влезем в кухнята, какво ще кажете? Чухме ви как говорите. Виждаме, че на интервю се справяте добре с професионалния жаргон. Въпросът ми е: как се справяте в класната стая?
Добрият стар Бишъп. Баща ми го харесваше, смяташе го за народен човек и беше напълно сляп за лисичата му хитрост. „Да влезем в кухнята.“ Типично за Бишъп. Човек забравя, че зад йоркширския акцент и лицето на ръгбист се крие диплома от Оксфорд. Не. Бишъп не бива да се подценява.
Усмихнах се и оставих чашата си.
— Аз имам свои методи на преподаване, сър, както и вие със сигурност имате свои. Извън класната стая за мен е важно да овладявам всеки вид жаргон. Ако човек е красноречив и постига добри резултати, няма значение дали следва последните правителствени разпоредби или не. Повечето родители не разбират нищо от преподаване. За тях е важно само да не хвърлят парите си на вятъра. Съгласен ли сте с мен?
Бишъп изсумтя. Откровеността — истинска или престорена — е езикът, на който самият той говори. В изражението му долових възхищение. Проверка номер две премина успешно.
— А къде се виждате след пет години? — Това беше Стрейндж, който през повечето време досега мълчеше. Знаех, че е амбициозен човек, хитрец зад нервната си външност, готов на всяка цена да брани малката си империя.
— В класната стая, сър — веднага отговорих аз. — Там ми е мястото. Това обичам да правя.
Изражението на Стрейндж не се промени, но той кимна, успокоен, че не съм от узурпаторите. Проверка номер три също премина успешно.
Не се съмнявах, че съм най-добрата кандидатура. Квалификацията ми беше отлична, препоръките ми — блестящи. Не можеше да бъде другояче: доста време ми отне да ги фалшифицирам. Най-добрата находка беше името, грижливо подбрано от няколкото Почетни дъски в средния коридор. Мисля, че ми подхожда, освен това баща ми със сигурност би се зарадвал от факта, че го представям за „Ози“ — бивш възпитаник на „Сейнт Осуалдс“.
Историята с Джон Снайд е стара, дори старци като Рой Стрейтли или Хилари Монюмънт „Паметника“ не биха могли да я помнят. Но аз реших да представя баща си като бивш местен възпитаник, за да обясня близостта си с училището, привързаността си към него, желанието да преподавам тук. Това — дори в по-голяма степен, отколкото дипломата от Кеймбридж, подходящия акцент или дискретните скъпи дрехи — ме правеше подходяща кандидатура.
Измислих още няколко допълнителни подробности в подкрепа на историята — майка швейцарка, детство в чужбина. След толкова години упражнения не е трудно да си измисля баща: спретнат, точен човек с ръце на музикант и любов към пътешествията. Блестяща научна кариера в „Тринити“ — впрочем там се запознал с майка ми — по-късно станал една от видните фигури в своята област. И двамата загинали трагично миналата Коледа при инцидент с лифт край Интерлакен. За по-убедително прибавих още роднини: сестра в Сент Мориц, брат в университета в Токио. Аз имам една година опит в гимназия в Харууд, Оксфордшир, след която ми е хрумнало да си потърся постоянна работа на север.
Както казах, не беше никак трудно. Няколко писма на луксозна хартия, внушително CV, лесни за фалшифициране препоръки. Дори не свериха данните — за мое разочарование, защото ми беше отнело доста време да ги подплатя с доказателства. Не погледнаха даже в регистрите, за да видят дали има дипломи, издадени на това име през съответните години. Не на моето име, разбира се. Но тези хора така лесно се заслепяват. Не толкова, защото са глупави, а защото са арогантни, уверени, че никой няма да се осмели да прекрачи границата.
Впрочем във всяка игра има блъф, нали? Всичко зависи от външния вид на нещата. Ако имах диплома от някое училище на север, простоват акцент и евтин костюм, дори да покажех най-добрите препоръки на света, нямаше да имам никакъв шанс.