Тя се усмихна малко тъжно. Милата Марлийн.
— Къде се дянаха всичките тези рождени дни?
В отсъствието на Пат тази сутрин Боб Стрейндж трябваше да ръководи сбора на средните курсове. Аз не бих му го препоръчал, но след като толкова хора от ръководството отсъстват или са заети, Боб реши да се нагърби с това и да върне кораба ни обратно в тихи води. Още в началото си помислих, че е грешка. Но с някои хора не може да се спори.
Разбира се, всички знаем, че Боб не е виновен за отстраняването на Пат. Никой не го обвинява за това, но на учениците не се харесва лекотата, с която той се настани на мястото на Пат. Кабинетът на Бишъп, винаги отворен за всички, които го търсеха, сега е затворен. Поставен е същият звънец като на вратата на Дивайн. От този административен център наказанията се раздават безкръвно и ефективно, но човечността и топлотата, която правеше Пат Бишъп приемлив за учениците, у Стрейндж видимо липсва.
Момчетата го усещат и странят от него, като търсят все по-изобретателни начини публично да го злепоставят. За разлика от Пат, нашият Боб не е човек на действието. Това пролича след шепата фишеци, хвърлени под подиума по време на сбора, в резултат на което всички средни курсове прекараха половината сутрин в мълчание, докато Боб чакаше някой да си признае.
Пат Бишъп би открил виновника за пет минути, но повечето ученици се стараят да му се харесат. Боб Стрейндж със студеното си лице и тактика на злодей от анимационен филм е лесна плячка за тях.
— Сър! Кога се връща господин Бишъп?
— Казах „тишина“, Сътклиф, иначе ще отидеш при директора.
— Защо, сър? Той знае ли?
Боб Стрейндж, който не беше преподавал на средните курсове от близо десетилетие, нямаше представа как да отвърне на подобна фронтална атака. Той не проумява как суровите му маниери издават неговата несигурност, как крещенето само влошава нещата. Може да е добър администратор, но в отношенията с паството си е поразително неопитен.
— Сътклиф, ще останеш след часовете.
— Да, сър.
Аз бих се усъмнил в дяволитата усмивка на Сътклиф, но Стрейндж не го познаваше и просто продължи да затъва.
— Нещо повече — каза той, — ако момчето, което хвърли фишеците, не стане веднага, всички средни курсове ще остават след часовете в продължение на един месец.
Един месец? Това беше невъзможна заплаха. Тя се спусна като мираж над залата и през насъбралите се ученици премина тих, бавен звук на неодобрение.
— Ще броя до десет — обяви Стрейндж. — Едно. Две.
Нов шум в залата, докато Стрейндж демонстрираше математическите си умения.
Сътклиф и Алън-Джоунс се спогледаха.
— Три. Четири.
Те станаха. Секунда тишина. Целият ми клас ги последва.
В първия момент Стрейндж се ококори. Беше забележителна гледка: целият клас 3С, подреден в стегната малка фаланга — Сътклиф, Тейлър, Алън-Джоунс, Адамчик, Макнеър, Брейзноуз, Пинк, Джаксън, Алмънд, Ню, Андертън-Пулит. Всичките ми момчета (без Найт, разбира се).
После 3М (класът на Хилари Монюмънт Паметника) направи същото.
Още трийсет момчета се изправиха едновременно като войници, гледайки право пред себе си, без да кажат и дума. После стана 3П (класът на Пеърман). После 3КТ (Тийг). Накрая и 3Р (Роуч).
Всички момчета от трети курс стояха прави. Всички мълчаха. Никой не помръдваше. Всички бяха вперили очи в дребничкия мъж на подиума.
В първия момент той остана неподвижен.
После се обърна и излезе, без да каже и дума.
След това вече нямаше смисъл да преподавам каквото и да било. Момчетата имаха нужда да говорят и аз ги оставих, като от време на време излизах да успокоя класа на Грахфогел в съседната стая, където временно заместващата учителка госпожа Кант с мъка поддържаше дисциплината. Разбира се, основна тема на разговорите беше Бишъп. Тук нямаше поляризация на мненията, нямаше никакво съмнение в невинността на Пат. Всички бяха единодушни, че обвиненията са абсурдни, че изобщо няма да издържат в съда, че всичко е едно ужасно недоразумение. Това ме ободри: искаше ми се и колегите ми да бяха толкова сигурни, колкото тези момчета.
По време на обедната почивка аз останах в стаята да хапна сандвич и да проверя няколко контролни, за да избегна стълпотворението в учителската и обичайните приказки на чай и „Таймс“. Всъщност всички вестници пишеха за тазседмичния скандал в „Сейнт Осуалдс“ и на влизане през главния портал се налагаше да минаваме през кордон от репортери и фотографи.