Повечето не се спираха, за да коментират, макар че, струва ми се, Ерик Скуунз беше казал нещо пред „Мирър“ в сряда. Разбира се, в кратката им статия се долавяше тонът на Скуунз с жалбите му по повод нехайството на ръководството и обвиненията му в пристрастие сред висшите ешелони. Все пак ми е трудно да повярвам, че старият ми приятел Ерик може да бъде потайната Къртица Мол, чиято смесица от хумор, клюки и злостни нападки от няколко седмици завладява читателите на „Икзаминър“. И въпреки това думите ми звучаха познато, сякаш авторът беше човек, чийто стил познавам, чийто ненатрапчив хумор разбирам — и споделям.
Мислите ми отново се върнаха към младия Кийн. Във всеки случай той е проницателен наблюдател и, струва ми се, притежава талант за писане. Дали той би могъл да е Къртицата Мол? Не ми се иска да мисля, че е така. По дяволите, харесвам момчето и забележките му в Стаята на учителя завчера бяха едновременно умни и смели. Не, не Кийн, казах си. Но ако не е Кийн, тогава кой?
Тази мисъл ме гризеше целия следобед. Преподавах зле, изпуснах си нервите с група четвъртокурсници, които като че ли не можеха да се съсредоточат; наказах с оставане след часовете един шестокурсник, чието единствено провинение, както по-късно с болка си признах, беше, че ми посочи грешка в употребата ми на конюнктива в превода на един откъс. Към осмия час вече бях решил. Ще попитам човека, открито и честно. Мисля, че разбирам от характери и ако той е Къртицата Мол, със сигурност ще разбера.
Когато го намерих, той беше в Стаята на учителя и разговаряше с госпожица Деър. Тя ми се усмихна, щом ме видя да влизам, и Кийн направи същото.
— Чух, че днес е рожденият ви ден, господин Стрейтли — каза той. — Приготвили сме ви торта.
Това беше шоколадова поничка върху малка чинийка, и двете отмъкнати от училищната столова. Някой беше сложил отгоре жълта свещ, а наоколо — пъстра гирлянда. На чинийката имаше картичка с надпис: „Честит рожден ден, господин Стрейтли — 65!“.
Разбрах, че Къртицата Мол трябва да почака.
Няколкото учители, които още седяха в стаята в този късен час — Паметника, Макдонаф и двама новаци — заръкопляскаха. Свидетелство за душевния ми смут е, че за малко да избухна в сълзи.
— По дяволите — сърдито промърморих аз. — Пазех го в тайна.
— Защо? — попита госпожица Деър. — Вижте, довечера Крис и аз излизаме да пийнем по нещо. Искате ли да дойдете с нас? Ще отидем да видим кладата в парка, ще хапнем захаросани ябълки, ще погледаме фойерверките… — Тя се разсмя и за миг забелязах колко хубава е всъщност с черната си коса и розовото си лице като на порцеланова кукла. Въпреки подозренията си относно Къртицата Мол, които сега ми се струваха напълно неоснователни, аз се радвах, че тя и Кийн ще излизат заедно. Добре знам какво блато е „Сейнт Осуалдс“, как си мислиш, че имаш всичкото време на света, за да срещнеш момиче, да се ожениш, може би да имаш деца, ако тя иска, а после изведнъж откриваш, че всичко това е минало покрай теб, че си закъснял не с година, а с десетилетие или две и вече не си Млада пушка, а Сако от туид, необратимо обвързано със „Сейнт Осуалдс“ — този прашен стар боен кораб, който някак си е погълнал сърцето ти.
— Благодаря за предложението — отвърнах аз. — Но мисля, че ще си остана у дома.
— Тогава си намислете желание — каза госпожица Деър и запали свещта.
— Това мога да направя.
2
Добрият стар Стрейтли. През последните няколко седмици почти го обикнах заради неизличимия му оптимизъм и идиотските му маниери. Странно колко заразителен може да бъде този оптимизъм, чувството, че миналото може да се забрави (както го забрави Бишъп), че горчивината може да се потисне и че дългът (към училището, разбира се) може да бъде също такава мотивираща сила, както (например) любовта, омразата, отмъщението.
Тази вечер след училище изпратих последните си имейли. От Роуч до Грахфогел, уличаващ и двамата. От Бишъп до Дивайн. От Лайт до Дивайн, в дух на нарастваща паника. От Найт до всички, със заплахи и сълзи. И накрая решителният удар — до мобилния телефон на Бишъп и до електронната му поща (не се съмнявам, че полицията вече ги следи): последно отчаяно, умоляващо съобщение от Колин Найт, изпратено от мобилния му телефон с цел след време да потвърди най-лошото.
Общо взето, добра работа, от моя страна не са необходими повече действия. С един елегантен удар — петима учители. Бишъп, разбира се, всеки момент ще се прекърши. Може да получи пристъп или инфаркт, предизвикан от стреса и увереността, че какъвто и да е изходът от полицейското разследване, времето му в „Сейнт Осуалдс“ е свършило.