Въпросът е дали направих достатъчно. Калта лепне, както казват хората, още повече в неговата професия. В известен смисъл полицаите се престарават. И най-малкият намек за непристойност е достатъчен да съсипе нечия кариера. Останалото мога да оставя на публиката, която е закърмена с подозрения, завист и „Икзаминър“. Топката вече се търкулна и изобщо няма да се изненадам, ако в следващите седмици някой друг я поеме. От „Сънибанк Парк“ може би, от тесногръдите хора от общинските жилища на „Аби Роуд“.
Ще има пожари, може би нападения над самотни колеги, нажежени до червено слухове в баровете и клубовете в града. Най-хубавото от всичко е, че от известен момент нататък няма да ми се налага да предприемам нищо. Едно леко побутване — и плочките домино започват да падат сами.
Разбира се, ще остана колкото може по-дълго. Половината от забавлението е да следя отблизо развоя на събитията, но имам готовност да реагирам в зависимост от ситуацията. Във всеки случай, вредата вече е необратима. Цяла катедра се е сринала, много други учители са заподозрени, Вторият учител е безнадеждно опетнен. Учениците напускат — дванайсет за тази седмица — и потокът скоро ще се превърне в река. Преподаването е занемарено, хигиената и безопасността са в окаяно състояние, а и наближава инспекция, при която училището неминуемо ще бъде затворено.
Чух, че от една седмица насам Управителният съвет се събира всяка вечер. Директорът, който не умее да преговаря, се страхува за работата си, доктор Тайди се тревожи за възможното отражение на кризата върху училищните финанси, а Боб Стрейндж скришом се опитва да обърне всяка дума на директора в своя полза, докато привидно се държи като напълно предан и коректен служител.
Засега (като се изключат един-два провала в сферата на дисциплината) той доста добре се справя със задълженията на Бишъп. Следващата му стъпка може да се окаже директорският пост. Защо не? Стрейндж е хитър (поне достатъчно хитър, за да го прикрива пред Управителния съвет), компетентен, способен и точно толкова дързък, колкото е необходимо, за да бъде ръководител в „Сейнт Осуалдс“.
Като цяло това е истински шедьовър на престъпната мисъл. Казвам го аз, защото никой друг не може да го каже, но наистина се забавлявам от начина, по който се развиват нещата. Остава още една дреболия за довършване и още тази вечер смятам да се заема с това на градското увеселение в парка. След това мога да си позволя да празнувам: остана ми една бутилка шампанско с името на Стрейтли отгоре и тази вечер смятам да я отворя.
Сега обаче нямам какво да правя. Това са най-лошите моменти в цялата ми кампания: дългото, напрегнато чакане. Веселбата започва в седем и трийсет, в осем кладата вече ще се е разгоряла и в парка ще има хиляди хора, ще има музика, която ще гърми от високоговорителите, ще има писъци от въртележките, а в осем и трийсет ще започнат фойерверките и небето ще се изпълни с дим и падащи звезди.
Подходящо място за тихо убийство, не мислите ли? Тъмнината, тълпата, объркването… Толкова е лесно да се приложи законът на По, според който предмет, скрит на видно място, остава най-дълго невидим. После просто ще се отдалеча, като оставя някоя бедна душа да открие тялото или дори лично ще го открия, ще извикам от уплаха и ще потъна в насъбралата се тълпа.
Още едно убийство. Заслужих си го. Или може би две.
Все още пазя снимката на Леон: изрезка от „Икзаминър“, вече пожълтяла и помътняла от времето. Училищна снимка, направена през същото онова лято, с лошо качество, увеличена за първа страница до степен на зърнеста каша от точици. Но все пак това е неговото лице, неговата самоуверена усмивка, неговата дълга коса и вратовръзка с отрязан край. Покрай снимката е изписано заглавието:
Е, поне такава е официалната история. Ние скочихме, той падна. Още когато краката ми опряха в другия край на комина, аз го чух — трополене на счупени керемиди и скърцане на гумени подметки.
Отне ми минута, за да осъзная. Кракът му се беше подхлъзнал — може би в миг на колебание, може би вик отдолу го беше стреснал. Аз се огледах и видях, че Леон не стои до мен, коляното му се беше ударило в ръба на улея, той се беше подхлъзнал по мръсната му повърхност, олюлявайки се назад, и сега висеше над пропастта, като се държеше с пръсти за улука, акробатично протегнал единия си крак, за да опре в далечния край на комина, а другия провесил във въздуха.