Не и тази. С последната ще плати за всички.
5
Петък, 5 ноември
6,30 вечерта
След училище минах през болницата с цветя и книга за Пат Бишъп. Той не чете много, но може би ще му дойде добре; освен това му казах, че сега трябва да бъде по-спокоен.
Не че беше. Когато пристигнах, го заварих да се кара със същата онази сестра с розова коса, която преди известно време се грижеше за мен.
— Боже, още един — възкликна тя, като ме видя. — Кажете ми, всички учители от „Сейнт Осуалдс“ ли са като вас или просто на мен ми върви?
— Казвам ви, добре съм.
Не изглеждаше така. Червендалестото му лице беше синкаво, а и той като че ли се беше смалил, сякаш многото кросове бяха започнали да дават отражение. Погледът му се спря на цветята в ръцете ми.
— За бога, още не съм умрял.
— Дай ги на Марлийн — предложих аз. — Може да я разведрят.
— Сигурно си прав. — Той ми се усмихна и за миг отново видях стария Бишъп. — Отведи я у дома, Рой. Тя не иска да си ходи, а е уморена. Мисли си, че нещо ще ми стане, ако поне една нощ се наспи добре.
Разбрах, че Марлийн е отишла в кафето на болницата, за да пийне чай. Отидох да я потърся там, след като накарах Бишъп да ми обещае, че няма да се опита в мое отсъствие да напусне болницата.
Тя като че ли се изненада да ме види. В едната си ръка държеше смачкана носна кърпа и лицето й, като никога без следа от грим, беше зачервено и мокро.
— Господин Стрейтли! Не очаквах да…
— Марлийн Мичъл — строго казах аз, — след петнайсет години мисля, че е време да ме наричате Рой.
Докато държахме пластмасови чаши с особено безвкусен чай, ние се разговорихме. Странно как колегите ни, тези близки хора, не съвсем приятели, с които прекарваме повече време, отколкото с най-близките си роднини, остават така непознати за нас. Когато мислим за тях, ние си ги представяме не като хора със семейства и личен живот, а както ги виждаме всеки ден: облечени като за работа, с делови вид (или недотам), забързани (или недотам), всички сателити на една и съща голяма планета.
Колега в джинси изглежда странно, колега, облян в сълзи — почти неприлично. Тези интимни картини от живота извън „Сейнт Осуалдс“ ни се струват почти нереални, като сън.
Реалността е камъкът, традицията, постоянството на „Сейнт Осуалдс“. Колеги идват и си отиват. Понякога умират. Понякога дори ученици умират, но „Сейнт Осуалдс“ остава и с напредването на възрастта това ми носи все по-голяма утеха.
Виждам, че при Марлийн е различно. Може би защото е жена — забелязал съм, че за жените тези неща не означават толкова много. Може би защото вижда какво причинява „Сейнт Осуалдс“ на Пат. Или може би заради сина си, чийто призрак още ме преследва.
— Не биваше да идвате тук — каза тя и избърса очите си. — Директорът каза на всички…
— По дяволите директора. Часовете свършиха и мога да правя каквото искам — отговорих й с тон, който подхождаше повече на Роби Роуч. Думите ми обаче я разсмяха, а аз целях точно това. — Така е по-добре — казах, докато разглеждах останките от изстиналия си чай. — Кажете ми, Марлийн, защо чаят в болниците винаги има вкус на риба?
Тя се усмихна. Когато се усмихва, изглежда по-млада — или може би е заради липсата на грим — по-млада и не толкова вагнеров тип.
— Много мило, че дойдохте, Рой. Никой друг не дойде, знаете ли? Нито директорът, нито Боб Стрейндж. Нито един от приятелите му. О, това е толкова тактично. Толкова в стил „Сейнт Осуалдс“. Убедена съм, че и Сенатът е бил също толкова тактичен към Цезар, когато му е дал чашата с бучиниш.
Мисля, че имаше предвид Сократ, но реших да си замълча.
— Ще го преживее — излъгах аз. — Пат е силен, а и всички знаят, че тези обвинения са нелепи. Ще видите, че до края на годината Управителният съвет вече ще го моли да се върне.
— Надявам се. — Марлийн отпи от студения си чай. — Няма да ги оставя да го погребат, както погребаха Леон.
За пръв път от петнайсет години я чувах да споменава името на сина си. Още една бариера падна. Не се изненадах: през последните седмици тази стара история се върти все по-често в главата ми, затова предположих, че и с нея е така.