Обадиха ми се същата вечер.
Бях вътре.
3
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Понеделник, 6 септември
Първото, което направих след съвета, беше да отида при Пеърман. Намерих го в кабинета му в компанията на новата лингвистка Даян Деър.
— Не обръщайте внимание на Стрейтли — весело й каза Пеърман, след като ни представи един на друг. — Той обича да се шегува с хората. Сигурен съм, че и с вас ще намери начин да се повесели.
Аз не обърнах внимание на неуместната му забележка.
— Оставяте катедрата си на жените, Пеърман — строго отбелязах аз. — Скоро ще започнете да избирате дамаски за мебелите.
Госпожица Деър ме изгледа присмехулно.
— Чух всичко за вас — каза тя.
— Все лошо, предполагам?
— Не би било професионално да го коментирам.
— Хм.
Тя беше стройно момиче с умни кафяви очи.
— Е, вече е твърде късно да се откажете от поста — казах аз. — Щом „Сейнт Осуалдс“ ви докопа, оставате тук до живот. Това място убива духа, знаете ли? Вижте Пеърман, вече е сянка на някогашното си „аз“, дори предаде кабинета ми на швабите.
Пеърман въздъхна.
— Знаех си, че няма да ти хареса.
— О, нима?
— Рой, изборът беше между кабинета ти и стая 59. И тъй като ти никога не използваш кабинета си…
Донякъде беше прав, но аз нямах намерение да му го призная.
— Какво искаш да кажеш? Как стая 59? Това е класната ми стая от трийсет години. Аз съм част от нея. Знаеш ли как ме наричат учениците? Квазимодо. Защото приличам на гаргойл и живея в Камбанарията.
Госпожица Деър запази каменно изражение, но с известно усилие.
Пеърман поклати глава.
— Виж, поговори с Боб Стрейндж, ако искаш. Но повече от това аз не мога да направя. Запазваш си почти изцяло стая 59, а и винаги можеш да ползваш Тихата стая, ако някой друг има час там, а ти искаш да проверяваш контролни.
Това прозвуча чудовищно. Винаги проверявам контролните в класната си стая, когато нямам часове.
— Искаш да кажеш, че трябва да деля стая 59 с някой друг?
Пеърман ме погледна, сякаш се извиняваше.
— Е, повечето учители делят класните си стаи — каза той. — Иначе стаите не стигат за всички. Не си ли погледнал графика си?
Разбира се, че не бях. Всички знаят, че не го поглеждам, докато не ми се наложи. Ядосан, аз бръкнах в пощенската си кутия и извадих смачкан лист хартия, отпечатан на принтер, с бележка от Даниел, секретарката на Стрейндж. Подготвих се за лоши новини.
— Четирима души? Ще деля стаята си с четирима новаци и ще я предоставям за заседания на някакъв Дом?
— Боя се, че има по-лошо — кротко се обади госпожица Деър. — Един от новаците съм аз.
Това, че Даян Деър ми прости казаното в онзи ден, говори много за нея. Разбира се, аз просто се бях разгорещил, реакцията ми беше прибързана. Но всеки друг — Изабел Тапи например — би се обидил. Знам, защото се е случвало. Изабел страда от слаби нерви, а всяка жалба — за нанасяне на емоционална травма, да речем — се приема много сериозно от канцеларията.
Но госпожица Деър се държа мъжки. И за да бъда справедлив, ще кажа, че след часовете в стаята ми нито веднъж не я е оставяла в безпорядък, не е местила нещата ми, не е крещяла при вида на мишките, нито е правила коментари по повод бутилката шери в дъното на шкафа ми, затова чувствах, че не съм бил справедлив с нея.
В същото време се възмущавах от посегателството върху малката ми империя и не се съмнявах кой стои зад това. Доктор Дивайн, ръководителят на германската катедра и което беше може би по-важно, председател на Дома „Амадеус“, който по странно стечение на обстоятелствата занапред всеки четвъртък сутрин щеше да заседава в моята класна стая.
Нека ви обясня. В „Сейнт Осуалдс“ има пет Дома: „Амадеус“, „Паркинсън“, „Бъркби“, „Крайстчърч“ и „Стъбс“. Те се занимават основно със спортните мероприятия, клубовете и параклиса, така че аз, разбира се, нямам вземане-даване с тях. Домова система, която се върти около параклиса и душовете, не заслужава да й се отделя внимание в тази книга. И все пак всеки четвъртък сутрин тези Домове заседават в най-големите класни стаи в училището, за да обсъдят задачите за седмицата, и аз бях неприятно изненадан, че са избрали моята стая за заседанията си. Първо, това означаваше, че Дивайн Киселото грозде ще има възможност да се рови из чекмеджетата на бюрото ми и, второ, чудовищен хаос, когато стотина момчета се опитат да се натъпчат в стая, предназначена за трийсет ученици.