Може да се направи паралел, разбира се: болници, скандал, изчезнало момче. Синът й не загина на място, но никога не дойде в съзнание. Последва дълго чакане край леглото му, страшното, колебливо мъчение на надеждата, процесия от доброжелатели — съученици, роднини, приятелка, учители, свещеник — и така до неизбежния край.
Така и не намерихме второто момче, а упоритото убеждение на Марлийн, че то може да е видяло нещо, се приемаше като отчаян опит на истерична майка да осмисли трагедията. Само Бишъп се опита да помогне, започна да проверява училищните регистри, да преглежда снимки, докато някой (може би директорът) даде да се разбере, че упорството му в разравянето на случая може само да навреди на „Сейнт Осуалдс“. Не че това имаше значение, разбира се, но Пат не остана доволен от разследването.
— Пинчбек. Така се казваше онова момче.
Сякаш можех да забравя — фалшиво име, ако изобщо разбирам от тези неща. Но аз помня имена и запомних неговото още в първия ден, когато го хванах да се мотае в коридора пред кабинета ми без основателна причина. Помня, че и Леон беше там. И момчето се представи като Пинчбек.
— Да, Джулиан Пинчбек. — Тя се усмихна безрадостно. — Никой не вярваше, че такова момче съществува. Освен Пат. И вас, разбира се, нали го бяхте видели…
Запитах се дали наистина го бях видял? Никога не забравям ученик, знаете ли, за трийсет и три години не съм забравил нито един. Всички млади лица, застинали в миналото, всяко с убеждението, че за него времето ще направи изключение, че само и единствено то ще остане завинаги на четиринайсет…
— Видях го — казах й аз. — Или поне мислех, че съм го видял.
Дим и огледала; призрачно момче, разсеяло се като нощна мъгла на сутринта.
— Бях напълно сигурен…
— Всички бяхме сигурни — каза Марлийн. — Но в никой от училищните регистри нямаше Пинчбек, нито на снимките, нито дори в списъците с кандидат-ученици. Така или иначе всичко беше свършило. Никой не се интересуваше. Синът ми беше мъртъв. Трябваше да се грижим за училището.
— Съжалявам.
— Вината не беше ваша. Впрочем… — Тя стана рязко, точно като училищна секретарка. — Съжалението няма да върне Леон, нали? Сега Пат се нуждае от мен.
— Той е човек с късмет — казах аз съвсем искрено. — Мислите ли, че ще възрази, ако ви поканя да излезем? Само на питие, разбира се… Но днес имам рожден ден, а ми се струва, че вие се нуждаете от нещо по-силно от чай.
Приятно ми е да мисля, че не съм изгубил подхода си към жените. Разбрахме се да излезем за час, не повече, като инструктирахме Пат да лежи и да чете книгата си. Извървяхме пеша разстоянието до дома ми и когато пристигнахме, вече се беше стъмнило и вечерта миришеше на барут.
Над общинските жилища на „Аби Роуд“ вече гърмяха ранни фойерверки, във въздуха се стелеше мъгла и беше изненадващо топло. У дома имаше питки с джинджифил и сладко ароматно вино, запалих огъня в салона и извадих две еднакви чаши. Стана топло и уютно, на светлината от огъня старите ми фотьойли изглеждаха по-малко опърпани, килимът — не толкова протрит, а от стените около нас гледаха моите изгубени момчета с усмихнатия оптимизъм на вечно младите.
— Толкова много момчета — тихо каза Марлийн.
— Моята галерия от призраци — отвърнах аз, но като видях лицето й, добавих: — Съжалявам, Марлийн. Не беше много тактично.
— Не се тревожете — каза тя усмихната. — Вече не съм толкова чувствителна, колкото бях навремето. Знаете ли, затова приех тази работа. Разбира се, тогава бях убедена, че има заговор за укриване на истината и че един ден ще го видя да върви по коридора с раница на гръб, с малките очилца, които се изхлузват от носа му… Но това не се случи. Оставих го да си отиде. И ако господин Кийн не ми беше заговорил отново за него след толкова години…
— Господин Кийн? — попитах аз.
— О, да. Говорихме надълго и нашироко. Той много се интересува от историята на училището. Мисля, че възнамерява да пише книга.
Кимнах.
— Знам, че се интересува. Има бележки, рисунки, снимки…
— Това ли имате предвид?
Марлийн извади от портфейла си малка снимка, грижливо изрязана от обща училищна фотография. Веднага я познах: в бележника на Кийн имаше некачествено копие, едва различимо. Едно от лицата беше оградено с червен молив.
Но този път познах и момчето на снимката: бледото малко лице, очилато като сова, остро като муцуна на енот, с нахлупен на бретона училищен каскет.