— Това Пинчбек ли е?
Марлийн кимна.
— Не прилича много на себе си, но бих го познала навсякъде. Впрочем гледала съм тази снимка хиляди пъти, съпоставяла съм имената с лицата. Всички лица съответстват на имената. Всички, освен неговото. Който и да е той, Рой, не е от нашите. Но е бил там. Защо?
Отново изпитах същото усещане за нещо, което ми се изплъзва, което не иска да дойде на мястото си. Но усещането беше смътно. Смътно. В това малко неоформено лице имаше нещо, което ме смущаваше. Изглеждаше ми познато.
— Защо още тогава не показахте снимката на полицията? — попитах аз.
— Беше вече късно — отвърна Марлийн и сви рамене. — Джон Снайд беше мъртъв.
— Но момчето е било свидетел.
— Рой, имах работа. Трябваше да мисля за Пат. Всичко беше свършило.
Свършило? Може би. Но нещо в тази странна история продължаваше да ми се струва недовършено. Не знам откъде се бях сетил за нея — защо си я спомнях след толкова години — но сега мисълта не ми даваше мира.
— Пинчбек.
Измислено име, фалшификат.
— Името е фалшиво, ако изобщо разбирам от тези неща.
Марлийн кимна.
— Знам. Още ми е странно, като си го представя в униформа на „Сейнт Осуалдс“, как върви по коридорите с другите момчета, как говори с тях, дори се снима с тях, за бога. Не мога да повярвам, че никой не е забелязал.
Аз мога. В края на краищата защо да го правят? Хиляда момчета, всичките в униформи: кой би помислил, че той не е от училището? Освен това беше смехотворно. За какво му е на момче да лъже по този начин?
— Заради предизвикателството — казах на глас. — Просто заради тръпката. Да види дали може.
Разбира се, сега трябва да е с петнайсет години по-голям. На двайсет и осем или някъде там. Пораснал, естествено. Може би висок, добре сложен. Сигурно носи контактни лещи. Възможно е, нали? Нали е възможно?
Безпомощно поклатих глава. Досега не си давах сметка колко надежди съм възлагал на Найт — само на Найт — като съм очаквал той да е отговорен за последните ни неволи. Смятах, че Найт е злосторникът, който изпраща имейли и сърфира (мисля, че така се казваше) в Интернет, за да изравя мръсотии. Че Найт е натопил Бишъп и останалите, че той е изгорил къщата на портиера, дори за малко да повярвам, че Найт стои зад статиите, подписани с псевдонима „Къртицата Мол“.
Сега виждах, че това са били опасни илюзии. Тези престъпления срещу „Сейнт Осуалдс“ далеч надхвърляха обикновените пакости. Никое момче не би могло да ги извърши. Този вътрешен човек, който и да беше, се бе подготвил да стигне толкова далеч, колкото се налага.
Сетих се за Грахфогел, сгушен у дома в килера.
Сетих се за Тапи, заключена в Камбанарията.
За Джими, който (също като Снайд) пое вината.
За Фалоу, чиято тайна беше разкрита.
За Пеърман и Кити — също.
За Найт, Андертън-Пулит, обидните графити, къщата на портиера, кражбите, писалката „Монблан“, малките дреболии, които затрудниха работата в училище, и накрая за букета Бишъп, Дивайн, Лайт, Грахфогел и Роуч, които изгърмяха един след друг като фойерверки в небето…
И отново се сетих за Крис Кийн, за умното му лице и тъмния му бретон, за Джулиан Пинчбек, бледото момче, което на дванайсет или тринайсет вече беше дръзнало да предприеме измама, за която след петнайсет години все още никой не вярваше, че е възможна.
Можеше ли Кийн да е Пинчбек? Кийн, за бога?
Това противоречеше на цялата ми логика и интуиция, но виждах, че би могло да е така. „Сейнт Осуалдс“ има доста своеобразна политика на назначаване, основана повече на лични впечатления, отколкото на документи. Напълно възможно е някой — някой хитрец — да премине поредицата от проверки, имаща за цел да отсява желаните кандидати (разбира се, в частния сектор не се изискват справки от полицията). Впрочем самата мисъл за подобна измама ни се струва недопустима. Ние сме като граничари на дружеска граница, които обикалят в камуфлажни униформи с небрежна походка и накрая падат покосени от неочакван вражески обстрел. Не сме очаквали да ни нападнат. Там ни е грешката. И сега някой ни избива като мухи.
— Кийн? — възкликна Марлийн, точно както бих направил и аз на нейното място. — Този приятен младеж?
С няколко думи й изредих уликите срещу този приятен младеж. Бележникът. Компютърните пароли. Но най-вече беглата насмешка, самоувереността, сякаш преподаването е просто забавна игра.
— Но къде тогава е Найт?