— Разигравал ни е — казах на госпожица Деър. — Това е в негов стил. С характерния му хумор. В основата си играта е същата като преди, но този път е решил да я доведе до край. Вече не му стига да стои в сянка. Иска да удари „Сейнт Осуалдс“ в най-болното му място.
— Но защо? — попита тя.
Аз въздъхнах. Изведнъж се почувствах много уморен. Казах без всякаква връзка:
— Харесвах го. Още го харесвам.
Последва дълго мълчание.
— Обадихте ли се в полицията?
Кимнах.
— Марлийн говори с полицаите.
— Значи ще го намерят — каза Даян. — Не се тревожете, господин Стрейтли. Може би все пак ще се почерпим за рождения ви ден?
9
Няма нужда да казвам, че моят рожден ден беше тъжен. Въпреки това разбирах, че трябва да положа усилия, стиснах зъби и отворих подаръците си, които още стояха под леглото ми в красивите си опаковки. Имаше и писма — всички онези, които дотогава захвърлях с презрение. Сега попивах всяка дума, ровех се в редовете, за да открия ценните зрънца, които да довършат моето преобразяване.
„Скъпо мое сладкишче,
Надявам се, че получи дрехите, които ти изпратих. Дано да ти станат! В Париж всички деца около мен растат толкова бързо, а аз искам да изглеждаш добре, когато дойдеш. Сигурно няма да те позная. Трудно ми е да повярвам, че самата аз скоро ще навърша трийсет. Докторите казват, че не мога да имам други деца. Добре, че поне имам теб, любов моя. Сякаш Бог ми дава втори шанс.“
В пакетите имаше повече дрехи, отколкото можех да си представя. Детски костюмчета от „Прентан“ или „Галери Лафайет“, симпатични блузки в ярки цветове, две палта (червено за зимата и зелено за пролетта) и множество фланелки и шорти.
Полицаите се държаха много любезно с мен. И още как — бях в състояние на шок. Изпратиха една приятна дама да ми задава въпроси и аз отговарях с убедителна чистосърдечност и тук-таме някоя сълза. Няколко пъти ме похвалиха за смелостта ми. Майка ми се гордееше с мен, приятната дама от полицията — също, казваше, че скоро ще приключи и че аз трябва само да кажа истината, без да се боя от нищо.
Странно колко лесно хората вярват в най-лошото. Историята ми беше проста (открих, че елементарните лъжи са най-правдоподобни) и дамата от полицията ме изслуша внимателно, без да ме прекъсва или да демонстрира недоверие.
Официално училището обяви случилото се за трагична злополука. Смъртта на баща ми удобно сложи край на разследването, като дори му спечели посмъртните симпатии на местната преса. Самоубийството му беше обяснено с непоносими угризения за смъртта на ученик, когото не е могъл да спаси, и всички други детайли, като например присъствието на загадъчното второ момче, бързо бяха забравени.
Госпожа Мичъл, която можеше да създаде проблеми, получи прилична компенсация и нова работа като секретарка на Бишъп — двамата доста се сприятелиха в седмиците след смъртта на Леон. Самият Бишъп, който наскоро беше повишен, получи предупреждение от директора, че по-нататъшно разследване на инцидента може както да накърни репутацията на „Сейнт Осуалдс“, така и да го лиши от поста Втори учител.
Оставаше Стрейтли. Той не беше по-различен от сега: преждевременно побелял симпатичен чудак, по-слаб, отколкото в момента, но все така несъразмерен, тромав, подобен на албатрос в прашната си тога и кожените си чехли. Леон не го уважаваше така, както го уважавах аз, смяташе го за безобиден клоун, приятен, умен, който не представлява заплаха. И все пак тъкмо Стрейтли беше най-близо до истината и само неговата самонадеяност — самонадеяност, типична за „Сейнт Осуалдс“ — му попречи да прозре очевидното.
Предполагам, че това би трябвало да ме радва. Но талант като моя жадува за признание и от всички обиди, които „Сейнт Осуалдс“ небрежно ми нанасяше през тези години, от обидата на Стрейтли ме заболя най-много. От изненадата — и снизхождението, — когато за втори път ме погледна и не ме видя.
Разбира се, тогава аз не разсъждавах трезво. Измъчвах се от вина, тревога, страх, тепърва ми предстоеше да науча една от най-поразителните и грижливо пазени в тайна житейски истини: че с времето угризенията, подобно на всичко останало, изчезват. Може би в онзи ден исках да ме хванат, да ми докажат, че Редът все още тържествува, да запазят мита за „Сейнт Осуалдс“ в сърцето ми; но най-вече след пет години в сянка най-после да заема мястото си на сцената.