А Стрейтли? В дългата ми партия срещу „Сейнт Осуалдс“ винаги Стрейтли — а не директорът — беше царят. Царят е мудна фигура, но силен противник. Въпреки това и пешка, ако е добре поставена, може да го унищожи. Не че го исках, не. Колкото и да беше абсурдно, аз исках не унищожението, а уважението, одобрението му. Толкова дълго бях невидимият дух в скърцащата машина на „Сейнт Осуалдс“. Сега исках той най-после да ме види — да ме забележи — и да признае ако не поражението, то поне отстъплението си.
Когато дойде у дома, аз седях в кухнята. Беше рожденият ми ден, тъкмо щяхме да вечеряме, с майка ми бяхме прекарали половината ден в обиколки по магазините, а другата половина — в кроене на планове за бъдещето.
На вратата се почука. Досещах се кой е. Разбирате ли, познавах го толкова добре, макар и от разстояние, че очаквах посещението му. Знаех, че от всички той последен би приел лесното пред справедливото решение. Строг, но справедлив — такъв беше Рой Стрейтли — с природна склонност да вярва в доброто у всеки. Нито репутацията на Джон, нито заплахите на новия директор, нито последната статия в „Икзаминър“ можеха да го откажат от убеждението му. Дори възможното петно върху репутацията на „Сейнт Осуалдс“ беше второстепенно в сравнение с това. Стрейтли беше класен ръководител на Леон, а за учител като него момчетата му бяха на първо място.
Отначало майка ми не го пускаше да влезе. Беше ми казала, че е идвал вече два пъти, но единия път ме е заварил в леглото, а другия — да меря новите си парижки дрехи от многото пакети, изпратени по-рано.
— Госпожо Снайд, може ли да вляза за момент?
Гласът на майка ми с новите й закръглени гласни прозвуча непознато зад кухненската врата.
— Казах ви, господин Стрейтли, последните двайсет и четири часа бяха много тежки за нас и не мисля…
Още тогава разбрах, че се чувства неудобно в присъствието на жени. Надзърнах през открехнатата врата и го видях в рамка от нощен мрак, свел глава, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на старото си сако от туид.
Пред него стоеше майка ми, готова да се опълчи, цялата в парижки перли и пастелни тонове. Това го смути, този женски темперамент. По-лесно би му било да говори с баща ми, да мине направо на въпроса, кратко и ясно.
— Дали може само да разменя две думи с детето ви?
Погледнах отражението си в чайника. Под грижите на майка си сега изглеждах добре. Косата ми беше гладка и стилно подстригана, лицето ми — чисто, в новите си дрехи изглеждах великолепно. Свалих очилата си. Знаех, че номерът ще мине, а освен това исках да го видя — да го видя и той да ме види.
— Господин Стрейтли, повярвайте, не можем с нищо…
Аз бутнах вратата на кухнята. Той бързо вдигна глава. За пръв път застанах пред него с истинската си самоличност. Майка ми се приближи, готова да ме грабне при първия признак на безпокойство. Рой Стрейтли пристъпи към мен, усетих успокояващата миризма на тебеширен прах, „Голоаз“ и нафталин. Зачудих се какво ли ще каже, ако го поздравя на латински — изкушението бе почти неустоимо — но после си припомних, че играя роля. Щеше ли да ме познае в тази нова роля?
В първия миг си помислих, че ще ме познае. Погледът му беше проницателен. Сини, леко зачервени очи, които се присвиха, когато се спряха на моите. Протегнах ръка и поех дебелите му пръсти в хладната си длан. Спомних си за всички пъти, в които се бяхме сблъсквали в Камбанарията, за всички неща, на които неволно ме бе научил. Щеше ли да ме види сега? Щеше ли?
Видях как ме измери с поглед, как забеляза чистото ми лице, пуловера в пастелен цвят, чорапите до коленете и лъснатите обувки. Не беше очаквал да види това. Едва успях да потисна усмивката си. Майка ми също го забеляза и се усмихна, горда с постижението си. И имаше защо: това преображение беше изцяло нейно дело.
— Добър вечер — каза той. — Нямах намерение да се натрапвам. Аз съм господин Стрейтли. Класният ръководител на Леон Мичъл.
— Приятно ми е, сър — отговорих. — Аз съм Джулия Снайд.
10
За малко да се разсмея. От толкова време не се бях представяла като Джулия, просто като Снайд. А и не харесвах Джулия, и баща ми не я харесваше, и сега, когато мислех за нея — когато бях Джулия — се чувствах странно и особено. Мислех, че съм надраснала Джулия, точно както бях надраснала Шарън. Но майка ми се беше преобразила. Защо не и аз?
Стрейтли, разбира се, не забеляза. За него жените са отделна раса, на която можеш да се възхищаваш (или може би да се страхуваш) от безопасно разстояние. Той говори с тях по-различно, отколкото с момчетата си; с Джулия се държеше малко сковано, предпазлива пародия на обичайната си същност.