Можете да говорите каквото искате за образованието ми, но аз имам доста обширни общи познания. За това трябва да благодаря на библиотеката в „Сейнт Осуалдс“, на Леон и на филмите, които гледах — така или иначе, знаех достатъчно за психичните разстройства, за да баламосвам психоложката, която имаше слабост към котките. Почти съжалявах, че задачата ми е толкова лесна и на моменти исках предизвикателството да е по-голямо.
Психолози. Всичките са еднакви. За каквото и да им говорите, в крайна сметка всичко се свежда до секс. След като демонстрирах нежелание и с мъка разказах няколко цветисти фройдистки сънища, аз признах, че съм правила секс с баща си. Не с Джон, а с новия си баща, което той смятал за нормално, макар че аз съм имала известни съмнения.
Не ме разбирайте погрешно. Нямах нищо (конкретно) против Ксавие. Майка ми беше тази, която ме бе предала и нея исках да нараня. Но Ксавие беше толкова удобен инструмент, а и аз казах, че е било по взаимно съгласие, за да може да се отърве с по-лека присъда.
Това свърши добра работа. Може би прекалено добра: междувременно аз бях задълбочила „признанията“ си, като бях украсила основните неща с допълнителни елементи. Още сънища — както казах, никога не сънувам, но имам достатъчно богато въображение — подсилени с няколко физически доказателства, като например рязане на вените (идеята ми дойде от едно чувствително момиче в нашия клас).
Физическият преглед потвърди казаното от мен. Ксавие бързо бе принуден да напусне семейното жилище, да обещае щедра издръжка на майка ми, а аз (отчасти благодарение на блестящото ми представяне) бях изпратена за три години в психиатрична клиника от любящата си майка и Мартин със сребърните обеци, защото и двете бяха убедени, че представлявам опасност за самата себе си.
Знаете ли, има такова нещо като прекалено добра работа.
Мат
1
Петък, 5 ноември
Нощта на кладите
9,15 вечерта
— Е — каза той. — Мисля, че това беше краят.
Фойерверките бяха свършили и тълпата започна да се разпръсква. Потоци от хора бавно запълзяха към изходите. Отцепеният район беше почти пуст, остана само мирисът на дим.
— Може би трябва да потърсим Марлийн. Не искам да я оставяме сама.
Добрият стар Стрейтли. Вечният джентълмен. И толкова досетлив — със сигурност повече от майка ми или психоаналитика ми, или всички други професионалисти, които се бяха опитвали да надникнат в тийнейджърския ми ум. Не беше отгатнал всичко — още не — но беше съвсем близо, на финалната права. При мисълта за това сърцето ми заби по-силно. Преди много време аз го бях застрашила като пешка и бях изгубила. Сега най-после го предизвиквах като царица.
Обърнах се към него, усмихнах се и казах:
— Vale, magister.
— Какво казахте?
Тя се беше обърнала към изхода, на светлината на догарящия огън лицето й изглеждаше много младо под червената барета, очите й блестяха от танцуващите пламъци.
— Чухте ме. И тогава ме чухте, нали, сър?
Тогава? Невидимият показалец ме бодна леко, почти съчувствено. Изпитах внезапно желание да седна, но устоях.
— След време ще си спомните — каза госпожица Деър усмихната. — В края на краищата вие никога не забравяте лица.
Наблюдавах го как мисли. Мъглата се беше сгъстила, едва виждах близките дървета. Зад гърба ми кладата догаряше, ако не завалеше дъжд въглените щяха да пушат още два-три дни. Стрейтли се намръщи, мургав като сбръчкан тотем в мъждивата светлина. Мина минута. Две минути. Започнах да се тревожа. Толкова ли беше остарял? Нима беше забравил? И какво щях да направя, ако и сега ме подведе?
Най-после той заговори:
— Джули, нали?
Още малко, старче. Поех си дъх.
— Джулия, сър. Джулия Снайд.
Джулия Снайд.
Толкова време мина, откакто за последно чух това име. Толкова отдавна не бях се сещал за нея. Но ето че беше тук, в облика на Даян Деър, гледаше ме с топлота — и лека насмешка — с блестящите си кафяви очи.
— Сменили сте името си? — попитах накрая.
Тя се усмихна.
— Наложи се поради обстоятелствата.
Разбирах. Беше заминала за Франция…