— Париж, нали? Предполагам, че там сте научили френски.
— Бях добра ученичка.
Спомних си онзи ден в къщата на портиера. Тъмната й коса, по-къса, отколкото сега, спретнатите момичешки дрехи, плисираната пола и пуловера в пастелен цвят. Тогава тя ми се усмихна, малко срамежливо, но със загадъчно знание в очите. Спомням си колко бях сигурен, че крие нещо…
Сега я гледах на слабата светлина и се чудех как не съм я видял. Запитах се какво търси тук сега, как се е превърнала от дъщеря на портиер в самоуверена млада жена. Но най-вече се питах какво знаеше за онзи случай и защо го бе скрила от мен преди години.
— Познавахте Пинчбек, нали? — попитах аз.
Тя мълчаливо кимна.
— Но тогава… къде е Кийн?
Даян се усмихна.
— Както казах, наложи му се да си тръгне.
Е, заслужаваше си го, хитрата лисица. По дяволите и той, и бележниците му. Още от пръв поглед трябваше да се сетя: бележките, рисунките, кратките наблюдения върху характера и историята на „Сейнт Осуалдс“. Помня как се запитах още тогава дали да не го премахна, но по онова време умът ми беше зает с други неща, а и освен снимката нямаше много доказателства, които да ме уличат.
Човек би си помислил, че начинаещ писател ще бъде прекалено зает с Музата си, за да се рови в такива стари истории. Но той се зарови, освен това беше учил известно време в „Сънибанк Парк“ — беше с три-четири години по-голям от мен, затова не се сети веднага.
Самата аз не се сетих, но с течение на времето мисля, че си спомних лицето му. Бях го виждала още преди да стана ученичка в „Сънибанк“, един ден, когато банда момчета го причакаха след училище; помня спретнатите му дрехи — нетипични за тамошен ученик — и книгите под мишница, които го превръщаха в мишена. Тогава си помислих, че това можеше да съм аз.
Докато гледах как бият това момче, научих нещо. Бъди незабележима, казвах си. Не изглеждай прекалено умна. Не носи книги. А ако усетиш опасност, плюй си на петите. Кийн не бягаше. И тогава, и сега това беше основният му проблем.
Донякъде ми е мъчно. Но след като видях бележника, разбрах, че не мога да го оставя жив. Вече беше намерил груповата снимка от „Сейнт Осуалдс“, беше говорил с Марлийн, но най-вече бе открил онази снимка, направена бог знае кога по време на спортен празник в „Сънибанк“, на която аз стоях в задната редица (за късмет Гръмовните гащи не се виждаха). След като направеше връзката (а това беше неизбежно), нямаше нищо по-лесно от това да се зарови във фотоархива на „Сънибанк“ и да намери каквото търси.
Преди няколко месеца си бях купила нож — за 24,99 от военния магазин — и трябва да призная, че се оказа доста добър: с тънко, добре заточено острие от двете страни, смъртоносно оръжие. Точно като мен. Жалко, че трябваше да се простя с него — бях го предвидила за Стрейтли, но нямаше да е лесно да го измъкна, а и не исках да се разхождам из градския парк с кърваво оръжие в джоба. Нямаше опасност да намерят отпечатъци по дръжката. Носех ръкавици.
Проследих го до отцепения район, точно когато фойерверките започваха. Наблизо бяха дърветата, а под тях сенките бяха почти непрогледни. Разбира се, наоколо гъмжеше от хора, но повечето от тях гледаха в небето, а на цветните светлини от фойерверките никой не видя кратката драма, която се разигра под дърветата.
Оказа се изненадващо трудно да намушкаш някого между ребрата. Най-трудно е с мускулите: те се свиват, както знаете, и дори ако избегнете реброто, трябва да пробиете пласта от напрегнати мускули, за да причините истинска вреда. Да се намушка сърцето е също толкова рисковано — гръдната кост пречи. Идеалният метод е да се цели гръбначният стълб между третия и четвъртия прешлен, но кажете ми, как очаквате да намеря точното място в тъмното, още повече под дебело зимно яке?
Разбира се, можех да му прережа гърлото, но онези, които са го опитвали наистина, а не просто са гледали как става във филмите, ще ви кажат, че не е толкова лесно, колкото изглежда. Затова аз се спрях на мястото малко над диафрагмата, точно под мечовидния израстък. Оставих го под дърветата, където дори и да го видеха, щяха да решат, че е пиян, и да отминат. Не съм учител по биология, така че мога само да предполагам техническата причина за смъртта — загуба на кръв или пробит бял дроб — но едно ще ви кажа със сигурност: той изобщо не го очакваше.
— Убихте ли го?
— Да, сър. Нищо лично.
Хрумна ми, че може би наистина съм болен, че всичко това е вид халюцинация, която говори за подсъзнанието ми повече, отколкото бих искал да знам. Със сигурност се чувствах зле. В лявата си подмишница усетих болезнено подръпване. Невидимият показалец се превърна в цяла длан, която неумолимо натискаше гръдния ми кош и ме караше да се задъхвам.