— Господин Стрейтли? — Гласът на госпожица Деър ми се стори загрижен.
— Само леко убождане — казах аз, като рязко седнах. Калната земя, макар и мека, ми се стори непоносимо студена, студът пулсираше в тревата като умиращо сърце. — Убихте ли го? — повторих въпроса си.
— Той беше пречка, сър. Както казах, наложи се да си тръгне.
— А Найт?
Последва мълчание.
— И Найт — отвърна госпожица Деър.
За миг — ужасен миг — дъхът ми секна. Не харесвах момчето, но то беше от моя клас и предполагам, че въпреки всичко се бях надявал…
— Господин Стрейтли, моля ви. Сега не ми е до това. Хайде, станете.
Тя пъхна рамо под мишницата ми — явно беше по-силна, отколкото изглеждаше — и се помъчи да ме изправи.
— Найт е мъртъв? — глухо попитах аз.
— Не се тревожете, сър. Стана бързо. — Госпожица Деър ме подпря с хълбока си, за да стъпя на крака. — Но имах нужда от жертва, при това не просто от труп. Трябваше ми история. Убито момче е чудо за три дни, но изчезнало момче дълго поддържа интереса. Разследвания, предположения, сълзливи обръщения от разстроената майка, интервюта с приятели, а после, когато надеждата започне да угасва, идва ред на претърсването на езера и язовири, намирането на части от дрехи, неизбежните ДНК тестове на всички педофили в областта. Известно ви е как става, сър. Знаят, но не знаят. И докато не разберат със сигурност…
Отново усетих убождане под мишницата и изпъшках. Госпожица Деър веднага омекна.
— Съжалявам, сър — каза тя с по-нежен глас. — Това вече няма значение. Найт може да почака. И без това за никъде не бърза, нали? Дишайте бавно. Да вървим. И, за бога, гледайте ме, когато ви говоря. Нямаме много време.
И така, аз дишах, гледах и вървях, и бавно закуцукахме към дърветата, аз — увиснал като албатрос на врата на госпожица Деър.
2
Петък, 5 ноември
9,30 вечерта
Под дърветата имаше пейка. Ние се довлякохме до нея през калната трева и аз толкова рязко седнах, че почувствах как старото ми сърце подскочи като счупена пружина.
Госпожица Деър се опитваше да ми каже нещо. Аз се опитвах да й обясня, че в момента мисля за други неща. О, знам, че рано или късно за всички идва край, но аз си бях представял нещо по-различно от тази лудост насред калното поле. Но Кийн беше мъртъв, Найт беше мъртъв, госпожица Деър беше някой друг, а аз не можех повече да се преструвам, че агонията, която изпитвам, е само леко убождане. Старостта е толкова недостойна, казах си. Не слава в Сената, а прибързан изход през задната врата на линейката — или по-лошо, бавно угасване. И въпреки това се борех. Чувах как сърцето ми се мъчи да бие, да поддържа старото тяло още малко, и си помислих: готови ли сме някога? И можем ли изобщо някога наистина да повярваме?
— Моля ви, господин Стрейтли. Трябва да се съсредоточите.
Да се съсредоточа, друг път!
— Случайно съм много зает в момента — казах аз. — С дребния въпрос на неизбежната си кончина. Може би по-късно…
Но споменът отново ме връхлетя, по-ярък, почти можех да го докосна. Лице, синьо-червено, обърнато към мен, детско лице, изопнато от уплаха и решителност, видяно веднъж преди петнайсет години…
— Ш-шт — каза госпожица Деър. — Виждате ли ме сега?
И изведнъж я видях.
Кратък миг на съкрушителна яснота. Плочки домино, изправени в редица, които ожесточено падат една върху друга. Картини в черно и бяло, изведнъж придобили релефност, оживял натюрморт, познато лице, което се разпада като мозайка и се превръща в нещо коренно различно.
Погледнах и в този момент видях Пинчбек: лице, обърнато към мен, очила, отразяващи светлините на пожарната кола. И в същото време видях Джулия Снайд с равния й черен бретон, и госпожица Деър, чиито сиви очи надничаха под ученическата барета, светлините от фойерверките се отразяваха в лицето й — и изведнъж разбрах.
Виждате ли ме сега?
Да.
Улових момента. Челюстта му увисна. Лицето му сякаш се отпусна: все едно гледах бързо разлагаща се снимка. Изведнъж ми се стори много по-стар от своите шейсет и пет години, всъщност истински центурион.
Катарзис. За това говореше моят психоаналитик, но до този момент аз не бях изпитвала нищо подобно. Погледът на Стрейтли. Разбирането — ужасът — и покрай него, струва ми се, съжаление.