— Джулиан Пинчбек. Джулия Снайд.
Тогава се усмихнах и почувствах как годините паднаха от гърба ми като тежък товар.
— През цялото време беше пред вас, сър — казах аз. — И вие така и не го видяхте. Дори не се досетихте.
Той въздъхна. Сега изглеждаше наистина болен, лицето му блестеше от пот. Дъхът му излизаше на пресекулки. Надявах се да не умре. Твърде дълго бях чакала този момент. О, накрая и това щеше да стане, разбира се — със или без нож, аз лесно можех да го довърша — но преди това исках да разбере. Да види и да се увери.
— Разбирам — каза той (знаех, че не разбира). — Случилото се беше ужасно (така беше). Но защо трябва да си го изкарвате на „Сейнт Осуалдс“? Защо обвинявате Пат Бишъп, Грахфогел, Кийн или Лайт — и защо убихте Найт, който беше просто едно момче…
— Найт беше стръв — обясних аз. — Тъжно, но необходимо. А колкото до другите, не ме разсмивайте. Бишъп? Какъв лицемер. Бяга презглава при първия намек за скандал. Грахфогел? Това щеше да стане рано или късно, независимо дали се бях намесила. Лайт? Без него е по-добре. А колкото до Дивайн, на практика аз ви направих услуга. По-интересен е начинът, по който историята се повтаря. Вижте колко бързо директорът се отърва от Бишъп, когато се уплаши, че скандалът може да навреди на училището. Сега Бишъп знае как се е чувствал баща ми. Нямаше значение дали Снайд е виновен или не. Дори нямаше значение, че един ученик е загинал. Това, което имаше значение — и което още има — е училището. Момчетата идват и си отиват. Портиерите идват и си отиват. Но боже опази да стане нещо, което да опетни „Сейнт Осуалдс“. То трябва да се пренебрегне, да се закопае, да се скрие. Това е мотото на училището. Нали? — Поех си дъх. — Но вече не. Най-после привлякох вниманието ви.
Той издаде звук, който можеше да бъде и смях.
— Може би. Но не можахте ли просто да ни изпратите картичка?
Добрият стар Стрейтли. Вечният комедиант.
— Той ви обичаше, сър. Винаги ви е обичал.
— Кой? Баща ви?
— Не, сър. Леон.
Последва дълго, мрачно мълчание. Почти чувах как сърцето му бие. Празничната тълпа отдавна се беше разпръснала и оставаха само единици, чиито силуети се открояваха на далечната светлина от кладата и вече пустите въртележки. Бяхме сами — доколкото можехме да бъдем — и наоколо се чуваше само шумът на голите дървета, бавното, тихо поскърцване на клоните, рядкото изшумоляване на някое дребно животно — мишка или плъх — в падналите листа.
Мълчанието продължи толкова дълго, че се уплаших старецът да не е заспал — или да е отишъл на някое далечно място, където не мога да го последвам. После той въздъхна и протегна ръка към мен в тъмното. Докосна ръката ми със студени пръсти.
— Леон Мичъл — бавно произнесе той. — Затова ли било всичко?
3
Нощта на кладите
9,35 вечерта
Леон Мичъл. Трябваше да се досетя от самото начало, че Леон Мичъл стои в дъното на тази история. От всичките ми призраци той е най-немирният. И от всичките си ученици него съм запомнил най-ясно.
Веднъж говорих за него с Пат Бишъп: опитвах се да разбера какво точно е станало и дали съм могъл да направя нещо. Пат ме увери, че не. Тогава аз стоях на балкона. Момчетата бяха под мен на покрива на параклиса. Портиерът вече беше пристигнал. След като не можех да летя като Супермен, какво бих могъл да направя, за да предотвратя трагедията? Всичко стана толкова бързо. Никой не можеше да се намеси. Но закъснелите преценки са измамно оръжие, те превръщат ангелите в злодеи, тигрите в агънца. С времето съмненията узряват като сирене, никой спомен не е в безопасност.
Можех ли да го спра? Не знам колко пъти съм си задавал този въпрос. В малките часове на нощта това често ми се струва възможно, събитията се връщат с неестествена яснота и отново и отново момчето пада, четиринайсетгодишно момче, и този път аз съм там, на балкона, като стара Жулиета и ясно си представям как Леон Мичъл се държи за ръждивия ръб, как счупените му нокти се забиват в плесенясалия камък, как в очите му се чете ужас.
— Пинчбек?
Гласът ми го стряска. Властен глас, отекнал така неочаквано в нощта. Той инстинктивно поглежда нагоре — хватката му отслабва. Може би изкрещява, придърпва се нагоре, кракът му се забива в стената, която вече се е олющила.
И тогава започва — отначало бавно, а после невъобразимо бързо, и има секунди, цели секунди да мисли за голямото разстояние, за страховития мрак.