Вината набира скорост като лавина.
Спомени — бързи проблясъци на тъмен екран.
Плочки домино, изправени в редица — и нарастващото убеждение, че може би аз съм виновен, че ако не бях извикал точно в този момент, може би, само може би…
Вдигнах поглед към госпожица Деър и видях, че ме гледа.
— Кажете ми. Кого точно обвинявате?
Даян Деър мълчеше.
— Кажете ми.
Убождането, което не беше убождане, здраво ме стегна отляво, но след всичките тези години потребността да знам беше станала по-мъчителна. Гледах я, толкова спокойна и невъзмутима, в мъглата приличаше на ренесансова мадона.
— Вие бяхте там — произнесох с усилие. — Аз ли бях причината Леон да падне?
О, какъв хитрец, помислих си. Моят психоаналитик може да научи един-два трика от него. Да ми хвърля в лицето тази сантименталност — може би с надеждата да спечели повече време…
— Моля ви — каза той. — Трябва да знам.
— Защо? — попитах аз.
— Той беше от моите момчета.
Толкова просто. Толкова опустошително. „От моите момчета“. Изведнъж ми се прииска да не беше идвал или да се бях отървала от него, както се отървах от Кийн — лесно, безболезнено. О, той се чувстваше зле, но сега аз се задушавах, аз усещах как лавината се търкаля срещу мен. Прииска ми се да се засмея, но в очите ми се появиха сълзи. След толкова години възможно ли беше Рой Стрейтли да обвинява себе си? Беше невероятно. Беше ужасно.
— Още малко и ще ми кажете, че ви е бил като син. — Треперенето на гласа издаде злобата ми. Всъщност бях разстроена.
— Изгубените ми момчета — каза той, без да ми обръща внимание. — Трийсет и три години, и още ги помня всичките. Снимките им по стената на всекидневната ми. Имената им в дневниците ми. Хюит, 1972. Констабъл, 1986. Джеймстоун, Дийкин, Станли, Паулсън… Найт… — Стрейтли млъкна. — И Мичъл, разбира се. Как бих могъл да го забравя? Малкият кучи син.
Знаете ли, случва се от време на време. Не можеш да ги харесваш всичките — макар че всячески се мъчиш да се отнасяш с тях еднакво. Но понякога има момчета — като Мичъл, като Найт — които колкото и да се мъча, не мога да харесвам.
Изключен от предишното училище за съблазняване на учител, разглезен до невъзможност от родителите си, лъжец, използвач, манипулатор. О, той беше умен, дори можеше да бъде чаровен. Но аз знаех какво представлява — и й го казах. Прояден чак до сърцевината.
— Не сте прав, сър — каза тя. — Леон ми беше приятел. Най-добрият приятел, който някога съм имала. Държеше на мен, обичаше ме и ако вие не бяхте там — ако не се провикнахте точно когато не трябваше…
Гласът й звучеше странно, за пръв път, откакто я познавах, той беше писклив и неконтролируем. Едва тогава ми хрумна, че е намислила да ме убие — абсурдно наистина, защото още докато слушах изповедта й, трябваше да се досетя. Предполагам, че трябваше да се страхувам, но вместо това, въпреки болката отляво, единственото, което чувствах, бе усилващ се гняв към тази жена, сякаш беше умен ученик, който допуска елементарна граматична грешка.
— Кога ще пораснете? — възкликнах аз. — Леон никога не е мислил за друг, освен за себе си. Той обичаше да експлоатира хората. Точно това правеше: настройваше ги едни срещу други, навиваше ги като играчки. Не бих се изненадал, ако той е предложил да се качите на покрива, просто за да види какво ще стане.
Тя си пое дъх — звук, подобен на котешко съскане — и аз разбрах, че съм прекрачил границата. После възвърна самообладание и сякаш изобщо не го беше губила, се разсмя.
— Вие сте истински Макиавели, сър.
Приех го като комплимент и й го казах.
— Така е, сър. Винаги съм ви уважавала. Дори сега мисля за вас по-скоро като за противник, отколкото като за враг.
— Внимавайте, госпожице Деър, ще ми завъртите главата.
Тя отново се разсмя, силно и звънко.
— Дори тогава — каза с блеснали очи. — Исках да ме видите. Исках да знаете…
Разказа ми как е слушала уроците ми, как е преглеждала бележките ми, как е трупала разпилените зрънца от щедрата реколта на „Сейнт Осуалдс“. Докато говореше, за момент се отнесох — болката отслабваше. Тя разказваше за онези дни, когато заемала учебници, крадяла части от униформи, нарушавала правила. Като мишка си свила гнездо в Камбанарията и на покрива, трупала знания, хранела се с каквото намери. Била жадна за знание, нямала насита. И без изобщо да подозирам, аз съм бил нейният учител, избран в мига, в който съм я заговорил в коридора, а сега избран отново, за да понеса вината за смъртта на приятеля й, самоубийството на баща й и множеството провали в живота й.