Стрейтли не е говорил с момичето. Отишъл е до кафето, за да донесе на Марлийн чаша чай и да убие времето, докато посетителите на Леон си тръгнат. Видял е Франческа на излизане от стаята — сигурно пак се е впечатлил от косата, развяна като воал на гърба й — и му е минало през ум, че коремът й е по-закръглен от обичайното за пълните момичета: всъщност дългите стройни крака и тесните рамене не подхождали на такъв издаден корем, по-скоро…
Аз си поех дъх, използвайки метода, на който ме учеше психоаналитикът ми. На пет вдишваш, на десет издишваш. Мирисът на дим и влажна растителност беше много силен, в мъглата от устата ми излезе пара като огнен дъх на дракон.
Той лъжеше, разбира се. Леон щеше да сподели с мен. Казах му го. Старецът на пейката седеше съвсем неподвижен, не казваше нищо.
— Това е лъжа, старче.
Сега детето трябваше да е на четиринайсет — точно на възрастта на Леон, когато почина. Момче или момиче? Момче, разбира се. На възрастта на Леон, със сивите очи на Леон, с кожата на Франческа. Невъзможно е, казвах си — и все пак образът не искаше да изчезне. Това момче, това въображаемо момче — със скулите на Леон, с пълната горна устна на Франческа… Чудех се дали е знаел. Дали би могъл да не знае?
Е, какво, ако знаеше? Франческа нямаше значение за него. Тя беше само момиче, Леон ми каза така. Поредната кучка, нито първата, нито най-добрата. И въпреки това го беше запазил в тайна от мен, от Пинчбек — най-добрия си приятел. Защо? Срамувал ли се е? Страхувал ли се е? Мислех, че Леон е над тези неща. Леон, свободният дух. И все пак…
— Кажете, че лъжете, и ще ви оставя жив.
Нито дума от Стрейтли, само звук, сякаш старо куче се върти в съня си. Проклет да е, казах си. Играта ни практически беше приключила, а той се опитваше да внесе елемент на съмнение. Това ме подразни, сякаш отношенията ми със „Сейнт Осуалдс“ не бяха само отмъщение за съсипания ми живот, а нещо далеч по-сложно, далеч по-неблагородно.
— Говоря сериозно — казах аз. — Или играта ще свърши.
Болката в гърдите беше намаляла, но на нейно място се появи дълбок и непоносим студ. В мрака над главата си чувах учестеното дишане на госпожица Деър. Запитах се дали ще ме убие сега или просто ще остави природата да свърши своето. Установих, че това не ме интересува особено.
Все пак се чудех защо толкова се вълнува. Мнението ми за Леон като че ли не й повлия, но когато споменах за бременното момиче, тя се сепна. Явно госпожица Деър не знаеше. Замислих се какво означава това за мен.
— Това е лъжа — повтори тя. В гласа й нямаше и следа от присмех. Сега всяка дума беше заредена със смъртоносно статично електричество. — Леон щеше да ми каже.
Поклатих глава.
— Не. Бил е уплашен. Ужасен, че перспективите му за университета могат да се провалят. Отначало отричаше, но накрая майка му измъкна истината от него. Колкото до мен, не съм чувал нищо за момичето. Нито за семейството й. Но аз бях класен ръководител на Леон. Трябваше да ми кажат. Разбира се, и той, и момичето бяха малолетни. Но Мичъл и Тайнън бяха приятелски семейства и предполагам, че с подкрепата на родителите и църквата нещата са се подредили.
— Измисляте си. — Гласът й беше безизразен. — Леон никога не би се притеснявал за тези неща. Би казал, че са банални.
— Да. Той обичаше тази дума, нали? Претенциозен малък наглец. Мислеше си, че за него правилата не важат. Да. Беше банално и го плашеше. В края на краищата той беше само на четиринайсет.
Последва мълчание. Госпожица Деър се извисяваше над мен като монолит. Най-после заговори:
— Момче или момиче? — попита.
Значи все пак ми повярва. Поех дълбоко дъх и ръката, която притискаше гърдите ми, като че ли се отдръпна — съвсем леко.
— Не знам. Загубих връзка със семейството. — Разбира се. Всички загубихме връзка с тях. — Навремето се говореше за осиновяване, но Марлийн така и не ми каза какво е станало, а и аз не попитах. Вие поне би трябвало да разбирате защо.
Последва ново мълчание, този път по-дълго от предишното. После тя се разсмя — тихо и отчаяно. Разбирах я. Беше трагично. Беше смешно.
— Понякога се изисква смелост да се изправиш пред истината. Да видиш героите си — и злодеите си — каквито са в действителност. Да се видиш така, както те виждат другите. Чудя се, госпожице Деър, през цялото време повтаряхте, че сте била невидима — самата вие виждали ли сте се някога?
— Какво имате предвид?
— Знаете какво имам предвид.