Изи вдигна вежди.
— Няма ли да имаш тренировки или извънкласни занимания, ръгби, нещо такова?
— Всички имаме право на обедна почивка, нали?
Не стига, че е Ленивец, ами и Профсъюзен деец. Всемогъщи боже. Само това ни липсваше.
— Но директорът каза — тоест аз казах, че ще се заема с Географското дружество. Мислех, че всички трябва да водим извънкласни дейности.
Лайт сви рамене.
— Е, то е ясно, че така ще каже, нали? Аз пък ти казвам, че няма да се занимавам с извънкласни спортове и мачове в почивните дни, нито ще се откажа от обедна почивка. Това тук да не е трудов лагер?
— Е, ти поне нямаш да подготвяш уроци, да проверяваш контролни… — започна Изи.
— Да, колко типично! — възкликна Лайт и лицето му се зачерви. — Колко академично! Щом не е на хартия, не се брои, така ли? Едно ще ти кажа: момчетата получават повече от моите занятия, отколкото като учат коя е столицата на Казахстан или каквото там…
Изи изгуби ума и дума. Мийк зарови лице в лимонадата си и повече не се показа. Госпожица Деър гледаше през прозореца. Изабел изгледа Лайт с възхищение изпод пепелносивите си мигли.
Кийн се усмихна. Конфликтът като се ли го забавляваше.
— А вие? — попитах аз. — Какво мислите за „Сейнт Осуалдс“?
Той ме погледна. Над двайсет и пет годишен, слаб, тъмнокос, с бретон, черна фланелка под тъмния костюм. Прекалено самоуверен за толкова млад човек, а в гласа му, макар и приятен, се долавя нотка на властолюбив.
— Като момче известно време живях недалеч от тук. Прекарах една година в местното държавно училище. „Сънибанк Парк“. В сравнение с него „Сейнт Осуалдс“ е друг свят.
Е, това не ме учудваше. „Сънибанк Парк“ е месомелачка за децата, особено за по-умните.
— Добре че сте се измъкнали от там — казах аз.
— Да. — Той се усмихна. — Преместихме се на юг и смених училището. Имах късмет. Още една година — и това място щеше да ме довърши. Все пак историята е достойна за Бари Хайнс5; ако един ден реша да пиша книга, от нея ще излезе добър материал.
О, боже, помислих си. Само не Начинаещ писател! Такива се появяват от време на време, особено сред учителите по английски, и макар да не са толкова нелепи, колкото Профсъюзните дейци или Ленивците, рядко създават друго, освен проблеми. Роби Роуч беше поет в младежките си години. Дори Ерик Скуунз веднъж написа пиеса. Никой от двамата не се възстанови напълно след тази лудост.
— Писател ли сте? — попитах аз.
— Само като хоби — отвърна Кийн.
— Да. Е, доколкото съм чувал, вече и в хорър жанра няма пари — отбелязах аз и хвърлих поглед към Лайт, който показваше бицепсите си на Изи.
Отново се върнах на Кийн: той беше проследил погледа ми. Веднага си личеше, че има потенциал. Надявах се да не се окаже поредният Роуч. При учителите по английски често се среща една пагубна тенденция: болната амбиция да бъдат нещо повече, нещо друго, освен обикновени учители. Разбира се, това най-често свършва със сълзи, бягството от „Алкатрас“ изглежда детинско в сравнение с бягството от учителския занаят. Потърсих у Кийн следи от разруха и трябва да кажа, че на пръв поглед не забелязах такива.
— Веднъж написах книга — каза Мийк. — Казваше се „Джаваскрипт и други“…
— Веднъж прочетох книга — прекъсна го Лайт с насмешка. — Не ми се видя кой знае какво.
Изи се засмя. Явно беше преглътнал първоначалното си спречкване с Лайт. Джими се усмихна от своята маса и се премести по-близо до групата, но Изи леко отмести глава и избегна погледа му.
— Друго нещо е Интернет. — Лайт премести стола си с няколко сантиметра, с което обърна гръб на Джими, и взе чашата си с бира. — Там има много какво да се прочете, ако не ви е страх, че ще ослепеете… знаете какво имам предвид.
Джими отпи от чашата си с унил вид. Той не е толкова глупав, колкото хората си мислят, а и пренебрежението беше очевидно. Изведнъж се сетих за Андертън-Пулит, самотния ученик, който ядеше сандвичите си в класната стая, докато другите играеха футбол на двора.
С крайчеца на окото си погледнах Кийн, който следеше всичко нито с одобрение, нито с неодобрение, но с блясък на разбиране в сивите очи. Той ми намигна и аз се усмихнах, учуден, че най-обещаващият досега новак се е оказал момче от „Сънибанк“.
4
Първата крачка е винаги най-трудната. По-късно осъществих още много такива набези в „Сейнт Осуалдс“, като постепенно придобивах увереност, навлизах все по-навътре в двора и игрищата, а накрая и в самите сгради. Минаваха месеци, триместри и постепенно бдителността на баща ми отслабваше.