— Сигурно не е било лесно.
— Преживях го — каза тя.
— А сега?
Мълчание. Пат беше готов за тръгване. Приближи се до леглото ми — непознат мъж в джинси и фланелка (учителите от „Сейнт Осуалдс“ носят костюми) — и се усмихна.
— Ще се оправим — каза Марлийн и го хвана за ръка.
За пръв път я виждах да прави това и за пръв път разбрах, че никога повече няма да ги видя в „Сейнт Осуалдс“.
— На добър час — казах аз, като имах предвид „довиждане“.
За миг двамата се спряха до леглото ми, ръка за ръка, погледнаха ме.
— Грижи се за себе си, старче — каза Пат. — Ще се виждаме. Боже, не мога да те видя от всичките тези проклети цветя.
8
Понеделник, 6 декември
Очевидно не съм желан. Или поне така ми каза Боб Стрейндж, когато тази сутрин дойдох на работа.
— За бога, Рой. Момчетата няма да умрат, ако пропуснат няколко урока по латински!
Е, може и да не умрат, но аз се интересувам от резултатите на учениците си, интересувам се от бъдещето на класическите езици в училище, а и се чувствам много по-добре.
О, докторът говори каквото говорят всички доктори, но аз помня Бевънс още като малко пълничко момче в часа ми по латински с навик непрекъснато да си събува едната обувка и проклет да съм, ако му позволя да ми нарежда.
Разбрах, че сега Мийк отговаря за класа ми. Личи си по шума, който се носи отгоре, докато седя в Тихата стая — странно носталгична смесица от звуци, сред които се чува упоритото потропване на Андертън-Пулит и звучният глас на Брейзноуз. Има и смях; и за миг се пренесох във времето — неопределено време — в което чувах смеха на момчетата, протестите на Мийк, усещах мириса на тебешир и изгорени филийки от средния коридор, заслушвах се в далечните звънци, трясък на врати и стъпки, и онова особено хлъзгане, характерно за раници, влачени по лъснатия под, и токчетата на колежките ми, тракащи на път за някой кабинет, за някой съвет, и съзерцавах златистия въздух на Камбанарията, изпълнен с лъскави прашинки.
Поех дълбоко дъх.
Ах.
Струва ми се, че съм отсъствал години, но вече чувствам как събитията от миналите седмици се отдалечават като сън, сънуван от някой друг преди много, много време. Тук, в „Сейнт Осуалдс“, все още има да се водят битки, да се преподават уроци, да се учат момчета, да се обясняват тънкостите на Хораций и опасностите на абсолютния аблатив. Сизифов труд, но докато още мога, ще продължавам да го правя. С чаша чай в едната ръка и брой на „Таймс“ в другата, отворен на кръстословицата, с тога, която бърше лъснатия под, аз решително крача към Камбанарията.
— А, Стрейтли. — Това е Дивайн. Не мога да сбъркам този сух, неодобрителен глас, нито факта, че никога не се обръща към мен на малко име.
Ето го, стои на стълбите: сив костюм, изгладена тога и синя копринена вратовръзка. Колосан — това дори не е достатъчно силна дума, за да опише неговата скованост, дървеното му лице е като на индианец на фона на изгряващо слънце. Разбира се, след случая с Деър той ми е задължен, а предполагам, че това само влошава нещата.
Зад него стоят на стража двама мъже в костюми, готови за административна дейност. Разбира се. Инспекторите. Покрай цялото си въодушевление бях забравил, че трябваше да дойдат днес, макар да забелязах необичайна резервираност сред момчетата, когато пристигнаха сутринта, а и имаше три запазени места на паркинга за посетители, които не бях видял предния ден.
— А, инквизицията. — Аз махнах за поздрав. Киселото грозде ми хвърли един от онези погледи.
— Това е господин Брамли — каза той, като махна почтително към единия от посетителите, — а това е колегата му господин Флоун. Тази сутрин те ще следят уроците ни.
— Разбирам.
На Дивайн може да се разчита да ми погоди такъв номер още в първия ден. Все пак човекът, който отговаря за хигиената и безопасността, не бива да се спира пред нищо, а и твърде отдавна съм в „Сейнт Осуалдс“, за да се притесня от чифт костюми с табелки. Усмихнах им се най-сърдечно и веднага побързах да съобщя:
— Е, аз тъкмо отивам към кабинета по класически езици. Толкова е важно човек да има свое пространство, нали? О, не му обръщайте внимание — казах на инспекторите, когато Дивайн изведнъж се втурна по средния коридор като газела. — Малко е зле с нервите.