Пет минути по-късно стигнахме до кабинета. Приятно място, трябва да призная, винаги съм го харесвал, а след като Дивайн го пребоядиса, стана още по-хубаво. Растенията ми се върнаха тук от шкафа, в който той ги бе напъхал, а книгите ми са приятно наредени на няколко рафта зад бюрото. Най-хубавото е, че табелката с надпис „Кабинет по германистика“ сега е заменена от по-малка, на която пише просто „Класически езици“.
Е, нали знаете, един ден печелиш, друг ден губиш. Затова с победоносно чувство влязох в стая 59, като накарах Мийк да зяпне от учудване и в Камбанарията да се възцари мълчание.
То трая само няколко секунди, после по пода се разнесе шум като ракета, която ще излети: те станаха на крака, всички до един, ръкопляскаха, викаха, смееха се и ме поздравяваха. Пинк и Ню, Алън-Джоунс и Макнеър, Сътклиф и Брейзноуз, и Джаксън, и Андертън-Пулит, и Адамчик, и Тейлър, и Сайкс. Всичките ми момчета — е, не съвсем всичките — и както стояха, смееха се, ръкопляскаха и крещяха името ми, изведнъж видях, че с тях стои и Мийк и на брадатото му лице сияеше искрена усмивка.
— Това е Квазимодо!
— Той е жив!
— Върнахте се, сър!
— Това означава ли, че този триместър няма да имаме по-добър учител?
Погледнах часовника си. Затворих капака. На него пишеше училищното мото:
„Audere, agere, auferre.
Желая, действам, постигам.“
Разбира се, няма как да знам със сигурност, че именно госпожица Деър ми го е изпратила, но мисля, че е тя. Чудя се къде ли е — кой ли е — сега. Нещо ми подсказва, че още не сме чули всичко за нея. Тази мисъл не ме смущава толкова, колкото би трябвало. И преди сме посрещали предизвикателства и сме ги преодолявали. Войни, смърт, скандали. Момчетата и учителите идват и си отиват, но „Сейнт Осуалдс“ остава завинаги. Нашата малка частица вечност.
Затова ли го е направила? Вярвам, че може и да е така. Намерила е място за себе си в сърцето на „Сейнт Осуалдс“: след три месеца престой се превърна в легенда. А сега какво? Отново ли ще се върне към статута на невидима — с малък живот, малка длъжност, може би дори семейство? Това ли правят чудовищата, когато героите остареят?
За секунда оставям шума да вилнее. Оглушителен е, сякаш не трийсет, а триста момчета вдигат бунт в малката стая. Камбанарията се разтресе, Мийк ме погледна притеснен, дори гълъбите отлетяха от балкона, оставяйки разпиляна перушина. Този момент ще остане за дълго в паметта ми. Зимното слънце, което наднича през прозорците, преобърнатите столове, надрасканите чинове, ученическите чанти, разпилени по избелелите дъски, мирисът на тебешир и прах, на дърво и кожа, на мишки и хора. И на момчета, разбира се. На разрошени момчета с ококорени очи, усмихнати, с лъскави чела, които блестят на слънцето, немирници с изцапани от мастило пръсти, които тропат, мятат каскети, крещят с разпасани ризи и неуниформени чорапи.
В някои моменти звучният шепот върши работа. В други обаче, когато наистина трябва да се съобщи нещо важно, се налага и да изкрещя.
Отворих уста и нищо не излезе.
Нищо. Нито звук.
Отвън удари звънецът — далечно бръждене, което по-скоро усетих, отколкото чух през виковете на момчетата. За момент реших, че това е краят, че съм изгубил подхода си заедно с гласа си, че вместо да застанат мирно, момчетата просто ще се втурнат навън и ще оставят мен и горкия Мийк слаби и протестиращи срещу анархията им. За миг почти повярвах, че е така, докато стоях на вратата с чашата си в ръка, а момчетата скочиха, готови да излязат.
После пристъпих две крачки напред, качих се на своя квартердек, опрях длани на бюрото и изпробвах силата на дробовете си:
— Джентълмени, тишина!
Точно както си мислех.
Звучно както винаги.