Нещата не се развиха точно така, както той очакваше. Учителите, които го наричаха Джон, продължаваха да се държат също толкова презрително, колкото и момчетата, които го наричаха Снайд; зимно време в къщата при портата беше влажно, а покрай бирата, футбола и страстта му към лотарийните билети парите все не достигаха. Въпреки големите му очаквания „Сейнт Осуалдс“ се оказа просто поредната месторабота, изпълнена с ежедневни унижения. Тя му отне целия живот. Никога нямаше време за чай на поляната, а мама така и не се върна у дома.
Вместо това баща ми се събра с една безцеремонна деветнайсетгодишна дама на име Пепси, която държеше салон за красота в града, прекаляваше с блясъка за устни и обичаше да се весели. Тя живееше отделно, но често нощуваше у нас и на сутринта баща ми беше с подути очи и изнервен, а къщата вонеше на студена пица и бира. В онези дни, както и в много други, знаех, че е по-добре да не му се мяркам пред очите.
Най-лошо беше в събота вечер. От бирата баща ми ставаше сприхав и когато се прибереше с празни джобове след обикаляне по заведенията, най-често си го изкарваше на мен.
— Малко копеле! — крещеше той през вратата на стаята ми. — Откъде да знам дали си мое дете, а? Откъде да знам дали си мое дете!
И ако имах неблагоразумието да отворя вратата, тогава се започваше: блъскане, крясъци, ругатни и накрая замахване с юмрук, който в девет от десет случая улучваше стената и пияният ми баща се сгромолясваше на пода.
Не се страхувах от него. Някога ме беше страх, но с времето човек свиква с всичко, както знаете, и в онези дни аз вече обръщах на гнева му точно толкова внимание, колкото жителите на Помпей са обръщали на вулкана, който накрая ги е погубил. Всяко нещо при достатъчно често повтаряне се превръща в навик и моят беше просто да заключа вратата на стаята, каквото ще да става, и на следващата сутрин да избягвам баща си.
Отначало Пепси се опитваше да ме спечели на своя страна. Понякога ми носеше дребни подаръци или приготвяше вечеря, макар че не я биваше много в готвенето. Но аз упорито стоях настрана. Не че не я харесвах — с изкуствените си нокти и оскубаните си вежди тя ми изглеждаше прекалено глупава, за да имам отношение към нея — не мога да кажа също, че присъствието й ме е възмущавало. Не, обиждаше ме мъртвешката й бледност, мисълта, че тя и аз бихме могли да имаме нещо общо, че може би един ден бихме могли да се сприятелим.
Тогава „Сейнт Осуалдс“ стана моето място за игра. Все още ми беше официално забранено, но баща ми вече бе започнал да губи първоначалното си благоговение към това място и с радост си затваряше очите за моето погазване на забраната, стига само да проявявам дискретност и да не привличам вниманието.
Така или иначе, Джон Снайд предполагаше, че аз играя само навън. Но портиерските ключове бяха грижливо надписани и подредени в стъклената витрина зад вратата и колкото повече нарастваше любопитството ми, толкова по-трудно ми беше да устоявам на изкушението.
Една малка кражба — и училището беше мое. Нито една врата не бе затворена за мен и с ключове в ръка през почивните дни аз се разхождах из пустите сгради, докато баща ми гледаше телевизия или седеше в кръчмата с приятели. В резултат на това на десет години аз познавах училището по-добре от всеки ученик и можех да ходя навсякъде незабелязано, без да оставям следи.
Познавах шкафовете на чистачите, лекарския кабинет, електрическите табла, архивите. Познавах всички класни стаи, южното крило с кабинетите по география, където беше непоносимо горещо през лятото, хладните, облицовани с плочки кабинети по естествени науки, скърцащите стълби, причудливите форми на стаите в Камбанарията. Познавах гълъбарника, параклиса, обсерваторията със сводестия стъклен таван, тесните учителски кабинети с редовете метални шкафове. Четях призрачните останки от изречения по недоизтритите черни дъски. Познавах учителите — или поне репутацията им. Отварях шкафчетата с шперц. Вдишвах миризмата на тебешир, кожа, кухненски изпарения и лак за дърво. Обличах забравени спортни екипи. Четях забранени книги.
Още по-хубаво — и по-опасно — беше на покрива. Покривът на „Сейнт Осуалдс“ бе огромен, просторен, покрит с назъбени плочки като бронтозавър. Той беше отделен малък град със свои кули и дворове, които наподобяваха кулите и дворовете на училището. Големите комини, величествено коронясани с покривчета, се издигаха над ръбестите каменни плочки, в тях гнездяха птици, избуяли растения пускаха корени във влажните пукнатини и цъфтяха необезпокоявани, като сипеха цвят в пролуките между керемидите. Имаше канали, водостоци и обрасли с растения стрехи, силно издадени напред, имаше прозорчета и балкони с опасно достъпни парапети.