Отначало внимавах много заради непохватността си в часовете по гимнастика. Но постепенно придобих самоувереност, научих се да пазя равновесие, да стъпвам предпазливо по гладките керемиди и оголените подпорни греди, да използвам металните парапети, за да се покатеря на стрехата, а оттам на някой малък балкон и после да се спусна по гъсто обраслата с мъх и бръшлян вътрешност на комин.
Харесвах покрива. Обичах стипчивата му миризма, усойността му във влажно време, розетките от жълт лишей, които цъфтяха и се простираха по камъните. Тук се наслаждавах на свободата да бъда себе си. Имаше стълбища, които водеха от различните отвори към вътрешността, но повечето от тях бяха в лошо състояние, някои се бяха превърнали в опасно тънка дантела от ръжда и метал и аз винаги ги пренебрегвах, като предпочитах да намирам свои входове и изходи към покрива, отваряйки прозорци, залепнали от боята, положена десетилетия по-рано, премятайки въжета около комините, за да улесня изкачването, проучвайки отворите и каналите на облицованите с олово каменни водоливници. Нямах страх от високото, не се боях, че ще падна. За свое учудване открих, че притежавам природна ловкост; на покрива крехкото ми телосложение беше предимство, там нямаше кой да се присмива на кльощавите ми крака.
Разбира се, отдавна знаех, че баща ми мрази да се занимава с поддръжката на покрива. Той можеше да смени счупена керемида (ако беше достъпна от прозорците), но оловното покритие на водоливниците беше съвсем друго нещо. За да ги стигне, човек трябваше да се спусне по полегатата повърхност до самия ръб на покрива, където имаше каменен парапет, който ограждаше отвора на водоливника, и там да коленичи на разстояние триста фута от земята, за да огледа покритието. Баща ми никога не изпълняваше това си задължение и си намираше множество оправдания, но след като оправданията се изчерпаха, аз със злорадство прозрях истината. Джон Снайд се страхуваше от високото.
Както виждате, тайните ме пленяваха. Бутилка шери в дъното на шкафа, купчинка писма в метална кутия зад преградата, няколко списания в заключено чекмедже, списък с имена в стара счетоводна книга. За мен нямаше безинтересна тайна, нямаше пикантерия, недостойна за любопитството ми. Знаех кой изневерява на жена си, кой страда от слаби нерви, кой има амбиции, кой чете любовни романи, кой използва скришом ксерокса. Ако знанието е власт, аз владеех това място.
По онова време вече завършвах „Аби Роуд Джуниърс“. Престоят ми там не се увенча с успех. Стараех се много, не се забърквах в неприятности, но все не можех да си намеря приятели. В опит да се преборя със северняшкото произношение на баща си аз се мъчех — безуспешно — да имитирам начина на говорене и маниерите на момчетата от „Сейнт Осуалдс“, в резултат на което си спечелих прякора „Снобчето Снайд“. Дори някои учители ме наричаха така: когато тежката врата на учителската се отвореше, сред облак дим и смях аз ги чувах как говорят за мен. „Снобчето Снайд!“ — възкликваше женски глас. — „О, това е забавно. Снобчето Снайд!“
Нямах илюзии, че в „Сънибанк Парк“ ще е по-добре. Повечето ученици там идваха от квартал „Аби Роуд“, потискащ комплекс от облицовани с камък общински сгради и жилищни блокове, строени като по калъп, с пране по балконите и тъмни стълбища, вмирисани на пикоч. Аз също живеех там. Знаех какво да очаквам. Имаше пясъчник, осеян с кучешки изпражнения, детска площадка с люлки и опасни парчета натрошено стъкло по земята, стени, изрисувани с графити, банди момчета и момичета с груб език и мръсни, грозни лица.
Бащите им пиеха с моя баща в близката кръчма, в събота вечер майките им и моята майка ходеха в кварталната дискотека.
— Направи усилие, хлапе — казваше баща ми. — Дай им шанс и скоро ще си намериш място при тях.
Но аз не исках да правя усилия. Не исках да си намирам място в „Сънибанк Парк“.
— Какво искаш тогава?
А! Там беше въпросът.
В пустите коридори на „Сейнт Осуалдс“ аз мечтаех да видя името си на някоя от Почетните дъски, да се смея с местните момчета, да уча латински и старогръцки вместо дървообработване и техническо чертане, да седя на един от големите дървени чинове и да пиша подготвителни работи вместо домашни. За осемнайсет месеца тайният ми достъп до училището се превърна от дар в проклятие; аз копнеех да ме разкрият, жадувах да бъда част от това място, стараех се да поемам все по-големи рискове с надеждата, че може би един ден „Сейнт Осуалдс“ ще го оцени и ще ме приеме.