Затова издълбавах инициалите си редом с тези на поколения ученици върху дъбовата ламперия в столовата. От скривалището си в дъното на спортната зала гледах неделните състезания. Покатервах се на върха на чинара в центъра на стария училищен плац и правех физиономии на гаргойлите на покрива. След училище тичах презглава към „Сейнт Осуалдс“ и гледах как учениците си тръгват, слушах смеха и жалбите им, шпионирах боевете им, вдишвах изгорелите газове от скъпите коли на родителите им, сякаш бяха благовония. Библиотеката в нашето училище беше бедна, пълна основно с комикси и книжки с меки корици, но в огромната мрачна библиотека на „Сейнт Осуалдс“ аз четях жадно: „Айвънхоу“, „Големите надежди“, „Ученическите години на Томас Браун“, „Горменгаст“, „Хиляда и една нощ“ и „Рудниците на цар Соломон“. Често отнасях книги у дома — някои не бяха заемани от четирийсет години насам. Любимата ми беше „Невидимият“. Докато вървях вечер по коридорите на „Сейнт Осуалдс“, вдишвах тебеширения прах и миризмите от кухнята, вслушвах се в заглъхналото ехо на весели гласове и гледах как сенките на дърветата се стелят по прясно лъснатите подове, аз знаех съвсем точно и с болезнен копнеж как се е чувствал той.
Разбирате ли, исках само да бъда част от всичко това. „Аби Роуд Джуниърс“ беше разбито и захабено училище, жалка останка от либерализма на шестдесетте. Но „Сънибанк Парк“ беше още по-зле. Редовно ме биеха заради кожената ми чанта (тази година всички ходеха със сакове „Адидас“), заради презрението ми към спортовете, за хапливия език, за любовта към книгите, за дрехите и заради факта, че баща ми работеше в „онова баровско даскало“ (явно нямаше значение, че е само пазач). Научих се да бягам бързо и да пазя главата си. Представях си, че съм в изгнание и един ден ще се завърна победоносно у дома. Дълбоко в себе си вярвах, че ако се докажа, ако издържа на тормоза и униженията, някой ден „Сейнт Осуалдс“ ще ме приеме.
Когато станах на единайсет, докторът реши, че имам нужда от очила, и баща ми хвърли вината върху четенето. Но аз знаех, че това е още един етап по пътя ми към „Сейнт Осуалдс“ и макар че прякорът ми Снобчето Снайд бързо се промени на Снайд Цайсите, дълбоко в себе си аз изпитвах удоволствие. Поглеждах се в огледалото в банята и мислех, че целта е близо.
Все още страдам от късогледство, макар че очилата сега са заменени с контактни лещи (предпазна мярка). Косата ми е малко по-тъмна отпреди и по-добре подстригана. Дрехите ми също са по-хубави, добре ушити, но не прекалено официални — не искам да изглеждам така, сякаш твърде много се старая. Особено се радвам на говора си: в него няма и следа от бащиния ми акцент, но превзетостта, която правеше Снобчето Снайд превзето хлапе, също е изчезнала. Новият ми образ е приятен, без да бъде натрапчив: умея да бъда слушател — задължителното качество на всеки убиец и шпионин.
Като цяло днешното ми изпълнение ме задоволява. Може би отчасти все още се надявам да ме познаят, защото цял ден усещах тръпката на опасността, докато се стараех да не показвам колко добре познавам сградите, правилата, хората.
За мое учудване преподаването е най-лесната част. Аз преподавам на най-слабите класове благодарение на уникалните методи на Стрейндж в съставянето на графика (по-старите кадри винаги получават по-добрите класове, а на новоназначените се падат немирниците), което означава, че макар и графикът ми да е пълен, няма да е толкова изморително. Познавам достатъчно добре предмета си, за да заблудя момчетата, а когато се съмнявам в нещо, ще си помагам с учителските наръчници.
Това е достатъчно за целта ми. Никой не ме подозира. Няма напреднали ученици или горни класове, които да ме предизвикват. Не очаквам проблеми с дисциплината. Тези момчета са много различни от учениците в „Сънибанк Парк“, а и ако се наложи, мога да засиля позициите си с помощта на тукашната дисциплинарна инфраструктура.
Чувствам обаче, че няма да ми се наложи. Тези момчета си плащат, за да учат тук. Свикнали са да слушат учителите си, провиненията им се ограничават с ненаписано домашно или говорене в час. Пръчката вече не се използва, но и не е необходима при наличието на голямата неопределена заплаха. Всъщност направо е смешно. Смешно и абсурдно просто. Това е игра, разбира се, сблъсък на воли между мен и учениците. Всички знаем, че ако решат групово да напуснат часа ми, аз не мога да направя нищо. Всички знаем, но никой не се осмелява да оспори блъфа.