Все пак не бива да се оплаквам. Камуфлажът ми е добър, но и най-малката грешка на този етап може да се окаже катастрофална. Да вземем секретарката например. Не че присъствието й променя нещо, но просто показва, че човек не може да предвиди всичко.
Освен това трябва да внимавам с Рой Стрейтли. Нито директорът, нито Бишъп, нито Стрейндж си направиха труда да ме огледат. Но Стрейтли не е като тях. Очите му са също толкова проницателни, колкото и преди петнайсет години, умът му също. Момчетата винаги са го уважавали, дори след като колегите му са престанали. Повечето слухове, които достигаха до мен през тези години за „Сейнт Осуалдс“, бяха свързани по някакъв начин с него и макар и ролята му в това, което се случи, да е малка, тя все пак е значителна.
Остарял е, разбира се. Сигурно скоро ще се пенсионира. Но не се е променил: все същите навици, тогата, сакото от туид, латинските сентенции. Днес почти му се зарадвах, сякаш е стар чичо, с когото не сме се срещали от години. Но аз виждам под маската му, макар и той да не ме вижда. Познавам враговете си.
Почти очаквах да чуя, че се е пенсионирал. Донякъде това би улеснило нещата. Но след днешния ден се радвам, че е още тук. Това прави нещата по-вълнуващи. Впрочем в деня, когато ще победя „Сейнт Осуалдс“, искам Рой Стрейтли да е тук.
5
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Вторник, 7 септември
В първия ден винаги цари особен хаос. Закъснели или загубили се ученици, събиране на книги, раздаване на канцеларски материали. Промените в разпределението на стаите допълнително усложни положението: в новия график не беше отчетена смяната на номерата и трябваше към него да се прибави пояснение, което никой не прочете. Няколко пъти пресрещах колони от ученици, които вървяха към новия кабинет по германистика вместо към Камбанарията, и трябваше да ги упътвам.
Доктор Дивайн изглеждаше стресиран. Аз още не бях освободил кабинета си, разбира се, и всички шкафове бяха заключени, а само аз имах ключ. Освен това трябваше да се занимавам с дневници, с проверки на ваканционните писмени работи, с отчитане на квитанции в канцеларията, с раздаване на ключове за ученическите шкафчета, с настаняване на момчетата по чиновете, с въдворяване на ред. За щастие, тази година нямах нов клас. Моите момчета общо трийсет и едно — са стари ученици и знаят какво да очакват. Свикнали са с мен и аз с тях. Ето го Пинк, тих и своенравен, с необичайно зряло чувство за хумор, приятелят му Тейлър, моите калпазани Алън-Джоунс и Макнеър, големи шегаджии, които получават по-малко наказания, отколкото заслужават, защото ме разсмиват, червенокосият Сътклиф, Ню, момче от Япония, с отлични изяви в училищния оркестър, Найт, на когото нямам доверие, малкият Джаксън, който ежедневно се доказва като си търси боя, едрият Брейзноуз, който лесно се гневи, и Андертън-Пулит, умно, самотно, тромаво момче с множество алергии, сред които — ако може да му се вярва — рядка форма на астма, служеща за извинение както от всички видове спортни занимания, така и от математиката, вероучението, френския, домашните за понеделник, заседанията, събранията и службите в параклиса. Освен това той има навика да ме следва навсякъде — което кара Кити Тийг да се шегува, като го нарича моя „малък приятел“ — и да ми проглушава ушите с множеството си увлечения (самолети от Първата световна, компютърни игри, музиката на Гилбърт и Съливан). По принцип не му обръщам внимание — той е странно момче, което съучениците му избягват, и сигурно е самотен — но, от друга страна, имам работа и не мога да прекарвам цялото си свободно време в компанията на Андертън-Пулит.
Разбира се, ученическата привързаност е неизбежна и всеки от нас се справя с нея както може. Всички сме изпадали в подобни ситуации, дори старци като Хилари Паметника и мен, които — да си го кажем направо — не сме сред най-привлекателните хора. Всички се справяме по свой начин с това, макар че според мен Изабел Тапи окуражава момчетата, защото има също толкова голям брой „малки приятели“, колкото Роби Роуч и Пени Нейшън. Що се отнася до мен, аз смятам, че равнодушното поведение и политиката на благосклонно пренебрежение обикновено обезкуражават учениците като Андертън-Пулит.
Иначе като цяло харесвам клас С. Те са пораснали през ваканцията, някои изглеждат почти възрастни. Това би трябвало да ме кара да се чувствам стар, но не е така; вместо това изпитвам нещо като гордост. Харесва ми да мисля, че се отнасям еднакво с всички ученици, но към този клас от две години изпитвам особена привързаност. Приятно ми е да мисля, че се разбираме добре.