— О, съ-ъ-ър! — изстенаха те, когато им раздадох тестовете по латински.
— Още в първия ден ли, сър?
— Не може ли само да ни препитате, сър?
— Не може ли да играем на бесеница?
— Когато ви науча на всичко, което самият аз знам, господин Алън-Джоунс, тогава може би ще имаме време дори да решаваме кръстословици.
Алън-Джоунс се усмихна и аз забелязах, че в графата „класна стая“ на етикета на учебника му пише „Бивша 59“.
На вратата се почука и доктор Дивайн надникна в стаята.
— Господин Стрейтли?
— Quid agis, Medice?6
Учениците се разкискаха. Киселото грозде, който не беше учил класически езици, се намръщи.
— Извинете, че ви безпокоя, господин Стрейтли. Може ли да ви кажа две думи?
Излязохме да говорим в коридора, като аз продължих да наглеждам учениците през стъклото на вратата. Макнеър вече започваше да драска нещо на чина си и аз почуках предупредително по стъклото.
Киселото грозде ме изгледа неодобрително.
— Наистина се надявах тази сутрин да подредя кабинета — каза той. — Вашите шкафове…
— О, няма проблем, ще ги оправя — отвърнах аз. — Оставете на мен.
— А бюрото? Има и книги, да не говорим за онези огромни растения…
— Просто се чувствайте като у дома си — безгрижно казах аз. — Не обръщайте внимание на нещата ми. — На това бюро имаше купчина документи, трупана в продължение на трийсет години. — Ако сте свободен, може да пренесете папките в Архива — добавих.
— Няма! — отсече Киселото грозде. — И като стана дума, може би ще ми кажете кой е сменил новия номер 59 на вратата с това! — Той ми подаде парче картон, на което някой беше написал „Бивша 75“ с едри (и добре познати) ученически букви.
— Съжалявам, доктор Дивайн. Нямам ни най-малка представа.
— Това си е чиста кражба. Всяка табелка струва четири лири. Това прави общо сто и тринайсет лири за двайсет и осем стаи, а шест от табелките вече липсват. Не знам какво смешно намирате, Стрейтли…
— Смешно ли казахте? Нищо смешно няма. Фалшифициране на номерата на стаите! Нечувано! — Този път успях да запазя каменно изражение, но Киселото грозде продължаваше да се съмнява.
— Е, ще разпитам тук-там, но ще ви бъда благодарен, ако и вие се оглеждате за злосторника. Не можем да допуснем такова нещо. Това е недостойно. Охраната на училището никаква я няма.
Доктор Дивайн отдавна иска да сложи камери за наблюдение в средния коридор — уж за по-голяма сигурност, но всъщност за да вижда кой какво върши: кой позволява на учениците да гледат мач по крикет, вместо да се готвят за изпит, кой решава кръстословици по време на публични мероприятия, кой закъснява с двайсет минути за час, кой се измъква за чаша кафе, кой допуска нарушение на дисциплината, кой се подготвя за час предварително и кой импровизира.
О, той много би искал да документира всичко това, да притежава веществени доказателства за нашите провинения, за дребните ни прегрешения. Да може да покаже (на някой инспектор, да речем), че Изабел често закъснява за час, че Пеърман понякога съвсем забравя да дойде. Че се случва Ерик Скуунз да загуби търпение и да шляпне някой немирник, че аз рядко използвам нагледни помагала и че Грахфогел въпреки модерните си методи на преподаване едва удържа дисциплината в часа. Разбира се, аз знам всичко това. Дивайн само го подозира.
Също така знам, че майката на Ерик страда от Алцхаймер и че той се бори, за да я остави у дома, че жената на Пеърман е болна от рак, че Грахфогел е хомосексуалист и се страхува някой да не разбере. Киселото грозде няма и представа за тези неща, защото стои затворен в кулата си от слонова кост, в бившия кабинет на катедра „Класически езици“. Нещо повече: не го е грижа. Информация, не разбиране — това е разменната му монета.
След урока аз дискретно взех шперца и отключих шкафчето на Алън-Джоунс. Разбира се, шестте табелки бяха там заедно с чифт тънки отвертки и шепа винтчета, и аз ги прибрах. В обедната почивка щях да помоля Джими да завинти табелките на местата им. Фалоу ще задава въпроси, може би дори ще докладва на доктор Дивайн.
Нямаше смисъл да предприемам по-нататъшни действия. Ако Алън-Джоунс имаше достатъчно здрав разум, нямаше да спомене за случая. Точно преди да затворя шкафчето, видях пакет цигари и запалка, скрити под „Юлий Цезар“, но реших да не ги забелязвам.