Виждах, че Кийн ни слуша: усмихваше се, докато си водеше записки. Още материал за най-великия британски роман, вероятно. Макдонаф изучаваше демоните. Роби Роуч кимна с кисело одобрение.
Кити, както винаги, зае позицията на помирител.
— Е, налага се да правим икономии — каза тя. — Само бюджетът за учебници…
— Не ми говори за бюджет! — прекъсна я Роуч. — Катедрата по история получи с 40 процента по-малко, класната ми стая на нищо не прилича, таванът капе, аз работя на пълен хорариум, а те какво правят? Хвърлят трийсет хиляди за компютри, от които никой няма нужда. Кой ще поправи покрива? Кой ще боядиса средния коридор? А какво да кажа за DVD плейъра, за който моля бог знае откога?
Макдонаф изсумтя.
— И параклисът се нуждае от ремонт — напомни той. — Трябва да повишат таксите, това е. Този път няма да се измъкнат.
— Таксите няма да се повишат — обади се Скуунз, забравил за потребността си от тишина. — Ако го направим, ще загубим половината ученици. Както знаете, има и други гимназии. И ако трябва да бъдем честни, по-добри от тази.
— Има и други светове… — промърморих аз.
— Чух, че има идея да се продаде част от училищната земя — каза Роуч, допивайки кафето си.
— Кое, игрищата? — Скуунз, виден ръгбист, остана зашеметен.
— Не игрището за ръгби — успокои го Роуч. — Поляните зад тенискортовете. Никой вече не ги използва, учениците ходят там да пушат. И без това не стават за игрище, постоянно са мокри. Добре ще направим, ако ги продадем на някой предприемач.
Предприемач. Това звучеше застрашително. Може би за „Тескос“ или „Супербоул“, където непрокопсаниците от „Сънибанк“ ще идват след училище за дневната си доза бира с чипс.
— Директорът няма да одобри това — сухо отбеляза Макдонаф. — Едва ли ще иска да влезе в историята като човека, продал „Сейнт Осуалдс“.
— Може би все пак ще направим сливане — каза Роуч замечтан. — Само си помисли… момичета в униформи…
Скуунз се намръщи.
— А, не! По-добре не.
Сред мърморенето, което се надигна, изведнъж дочух шум над главата си, тропот на крака, скърцане на столове и викове. Погледнах нагоре.
— Това твоите ли са?
Поклатих глава.
— Това е новата Брада от Компютърни технологии. Името му е Мийк.
— Да, така изглежда — каза Скуунз.
Тропотът и олелията продължиха и се издигнаха до кресчендо, в което ми се стори, че различавам блеенето на учителя.
— Може би трябва да се намеся.
Винаги е малко неудобно да въдворяваш ред в чужд клас. Обикновено не го правя — в „Сейнт Осуалдс“ всеки е свикнал да си гледа работата — но това ставаше в стаята ми и аз се чувствах отговорен. Изкачих стълбите до Камбанарията — вероятно не за последно.
По пътя нагоре срещнах доктор Дивайн.
— Вашият клас ли вдига такава страшна олелия?
Това ме засегна.
— Разбира се, че не — сопнах се аз. — Това е заекът Мийк. Така става, когато се опитвате да дадете компютърни технологии на масите. Пълен хаос.
— Е, надявам се да се справите с това — каза Киселото грозде. — Крясъците огласят целия коридор.
Нервен човек.
— Само да си поема дъх — отвърнах аз с достойнство. — С всяка година тези стълби стават все по-стръмни.
Дивайн се озъби:
— Ако не пушехте толкова, нямаше да се затруднявате от няколко стъпала — и изчезна, по-нервен от всякога.
Срещата ми с Киселото грозде не подобри настроението ми. Връхлетях в стаята, без да поздравя горкия заек, свит на учителското бюро, и с недоволство забелязах мои ученици в неговия клас. Подът беше осеян с хартиени самолетчета. Един чин бе преобърнат. Найт стоеше до прозореца и очевидно разиграваше някаква сценка, защото целият клас се превиваше от смях.
Щом влязох, почти моментално се възцари тишина, долових само шепот: „Квазимодо“! Найт се опита — със закъснение — да съблече тогата, която беше навлякъл.
Щом ме видя, той се изопна като струна и ме погледна уплашен. Имаше защо. След като го хванах с моята тога, в моята стая, да пародира мен — защото нямаше съмнение кого пародира с това маймунско кривене и прегърбена стойка — трябваше да се моли земята да го погълне на мига.
Признавам, че постъпката на Найт ме изненада: той беше потайно, несигурно момче, което обикновено оставяше другите да ръководят парада, докато той гледаше отстрани. Фактът, че дори Найт си беше позволил подобно държане, говореше много за дисциплината в часа на Мийк.