— Ти — вън. — В такива случаи звучният шепот е далеч по-въздействащ от крещенето.
В първия момент Найт се поколеба.
— Сър, не беше…
— Вън!
Найт излезе тичешком. Аз се обърнах към останалата част от класа. За миг оставих тишината да отекне в стаята. Никой не смееше да ме погледне.
— Колкото до останалите, ако още веднъж ми се наложи да вляза, ако чуя викове от тази стая, ще оставя всички ви след часовете: и подстрекателите, и помощниците им, и мълчаливите им съучастници. Ясно ли е?
Всички глави закимаха. Сред лицата забелязах тези на Алън-Джоунс, Макнеър, Сътклиф, Джаксън и Андертън-Пулит. Половината ми клас. Поклатих глава разочарован.
— Имах по-добро мнение за вас, 3С. Мислех ви за джентълмени.
— Извинете, сър — промърмори Алън-Джоунс, без да откъсва поглед от чина си.
— Мисля, че трябва да се извините на господин Мийк — казах аз.
— Извинете, сър.
— … сър.
— … сър.
Мийк стоеше мирно на подиума. Зад огромното ми бюро той изглеждаше още по-дребен и незначителен. Измъченото му лице сякаш се състоеше само от очи и брада — не толкова на заек, колкото на малка маймунка.
— Аз… благодаря ви, господин Стрейтли. Мисля, че оттук ще се оправя. Момчета…
На излизане от стаята се обърнах да затворя вратата зад себе си. За секунда улових погледа на Мийк, който ме следеше от подиума. Той почти веднага се извърна, но аз все пак успях да видя изражението на лицето му.
Нямаше съмнение — днес си бях създал враг. Кротък, но въпреки това враг. По-късно щеше да дойде при мен и да ми благодари за намесата, но никакви преструвки нито от негова, нито от моя страна можеха да скрият факта, че той е бил унизен пред целия клас и че аз съм станал свидетел на това.
И все пак този поглед ме стъписа. Сякаш зад смешната брадица и детски ококорените очи се беше показало тайно лице, лице на слаба, но безмилостна омраза.
6
Чувствам се като дете в сладкарница, което току-що е получило джобни пари. Откъде да започна? Дали от Пеърман или от Бишъп, или от Стрейтли, или от Стрейндж? Или по-отдолу, от дебелия Фалоу, заел мястото на баща ми с такава безгръбначна дързост? Или от полуидиота Джими? Или от новаците? А може би от директора?
Трябва да призная, че идеята ми допада. Но това би било прекалено лесно; впрочем аз искам да ударя „Сейнт Осуалдс“ в сърцето, а не в главата. Искам да го разруша до основи; ако просто съборя няколко гаргойла, няма да е достатъчно. Места като „Сейнт Осуалдс“ имат свойството да се възраждат: войните минават, скандалите отшумяват, дори убийствата след време се забравят.
В очакване да ме осени вдъхновението просто ще печеля време. Установявам, че изпитвам същото удоволствие от присъствието си тук, каквото изпитвах и като дете: чувството за сладостта на забранения плод. Малко неща са се променили, новите компютри изглеждат неуместно върху новите пластмасови маси на фона на Почетните дъски, на които блестят имената на старите ученици. Миризмата малко се е променила — по-малко зеле, повече пластмаса, по-малко прах, повече дезодорант; макар че Камбанарията (благодарение на Стрейтли) е запазила първоначалната смесица от мирис на мишки, тебешир и нагрети от слънцето кецове. Но самите стаи са останали същите: и подиумите, по които учителите крачат като морски капитани по палубите си, и дървените подове, почервенели от времето и лъскани до опасна хлъзгавина всеки петък вечер. И Тихата стая си е същата — все същите окъсани кресла — и Салонът, и Камбанарията. Това е изисканата немощ, с която „Сейнт Осуалдс“ като че ли се гордее — и по-важно, която в очите на платежоспособните родители говори за дългогодишни традиции.
Като дете аз усещах физическа болка от тежестта на тази традиция. „Сейнт Осуалдс“ беше толкова различен от „Сънибанк Парк“ с невзрачните му стаи и остри миризми. В „Сънибанк“ се чувствах неловко, другите ученици ме преследваха, учителите, които носеха джинси и ни говореха на малки имена, ме изпълваха с презрение.
Исках да ме наричат Снайд, както биха правили в „Сейнт Осуалдс“, исках да нося униформа и да ги наричам „сър“. Учителите в „Сейнт Осуалдс“ все още използваха пръчки за телесни наказания, в сравнение с което моето училище изглеждаше мекушаво и разпуснато. Класният ми ръководител беше жена — Джени Маколи. Беше млада, приветлива и доста привлекателна (много момчета си падаха по нея), но аз изпитвах единствено презрение. В „Сейнт Осуалдс“ нямаше жени учители. Гледах на нея като на второразреден заместител.