Месеци наред ме унижаваха и ми се присмиваха — както учители, така и ученици. Крадяха парите ми за обяд, късаха дрехите ми, хвърляха книгите ми по земята. Много скоро в „Сънибанк Парк“ стана непоносимо. Не се налагаше да се преструвам, че нещо ме боли: през първата година боледувах повече, отколкото през целия си живот, страдах от главоболие, от кошмари, всеки понеделник сутрин ми прилошаваше до такава степен, че дори баща ми започна да забелязва.
Веднъж се опитах да поговоря с него. Беше петък вечер и той беше решил за разнообразие да си остане у дома. Такива вечери бяха редки за него, но Пепси беше започнала работа в един бар в града, аз отново боледувах, затова той остана у дома и приготви вечеря — нищо специално, само варени яйца и чипс, но за мен това означаваше, че баща ми се старае. Беше се размекнал: шестте бутилки бира стояха недопити до него, вечният му гняв сякаш се бе поразсеял. Телевизорът работеше — даваха поредната серия на „Професионалистите“ — и ние гледахме мълчаливо, по-скоро съучастнически, отколкото сърдито. Целият уикенд беше пред нас — два дни далеч от „Сънибанк Парк“ — така че и аз можех да се отпусна, да изпитам нещо близко до щастие. Имаше и такива дни, нали знаете: когато почти можех да повярвам, че да си Снайд не е краят на света, когато ми се струваше, че виждам светлина в тунела, когато като че ли нищо нямаше чак такова значение. Погледнах баща си и го видях, че ме наблюдава с любопитство, стиснал бутилката между дебелите си пръсти.
— Може ли да си пийна малко? — попитах аз с новопридобита смелост.
Той погледна бутилката.
— Добре — каза и ми я подаде. — Но не прекалявай. Не искам да се напикаеш.
Отпих, наслаждавайки се на горчивия вкус. Естествено, познавах вкуса на бирата, но баща ми не одобряваше да я пия. Усмихнах му се и за мое учудване той ми се усмихна в отговор, което го подмлади, и аз реших, че сигурно е изглеждал точно така като млад, когато с майка ми са се срещнали. За пръв път ми мина през ума, че ако тогава се познавахме, и аз като нея щях да го харесвам — това едро, тромаво, непослушно момче — и може би дори щяхме да бъдем приятели.
— И без нея ни е добре, нали, хлапе? — попита баща ми и дълбоко в мен нещо се обърна. Той беше отгатнал мислите ми.
— Знам, че не е лесно — продължи той. — Майка ти и всичко останало, а сега и това ново училище. Сигурно ти трябва време да свикнеш, а, хлапе?
Кимнах, без да смея дори да се надявам.
— Тези главоболия и така нататък… Тези болести. Имаш проблеми в училище, а? Това ли е? Другите деца тормозят ли те?
Отново кимнах. Знаех, че сега ще ми обърне гръб. Баща ми презираше страхливците. „Удряй пръв и бързо“ — това беше личната му мантра, заедно с „Колкото по-едър, толкова по-тежко пада“ и „С пръчки и камъни няма да ми строшиш кокалите“. Но този път той не се обърна. Погледна ме право в очите и каза:
— Не се тревожи, хлапе. Ще се погрижа за това. Обещавам ти.
В този миг в сърцето ми болезнено разцъфна цвете: облекчение, надежда, наченки на радост. Баща ми се бе досетил. Баща ми бе разбрал. Беше обещал да се погрижи. Изведнъж с поразителна яснота си го представих как върви забързан към портала на „Сънибанк Парк“, моят баща, висок и величествен в гнева си. Видях го как отива при мъчителите ми и блъска главите им една в друга, как се втурва към господин Брей, учителя по физическо, и го събаря на земята, и — най-хубавото и най-приятното от всичко — обръща се към госпожица Маколи, класната ми ръководителка, и казва:
— Заври си проклетото училище знаеш къде, ние ще намерим друго.
Баща ми продължаваше да ме гледа с щастлива усмивка.
— Може да не ти се вярва, хлапе, но и аз съм го преживял. И аз съм бил като теб. Побойници, по-големи момчета — навсякъде ги има, винаги гледат да те изпитат. И аз като дете не бях едър, нямах много приятели. Ако щеш вярвай, знам как се чувстваш. И знам какво трябва да се направи.
Още си спомням този момент. Блаженото чувство на сигурност, на справедливост. В този миг аз пак станах на шест години, доверчиво дете, убедено, че Татко знае най-добре.
— Какво? — попитах едва чуто.
Баща ми ми намигна.
— Карате.
— Карате?
— Точно така. Кунгфу, Брус Лий и така нататък. Познавам един тип, виждаме се в бара от време на време. Провежда тренировки в събота сутрин. Хайде, хлапе — каза той, като забеляза изражението ми. — След няколко седмици карате ще станеш като скала. Удряй пръв и бързо. Не приемай обиди от никого.