Гледах го и не можех да обеля дума. Помня бутилката бира в ръката си, студеното запотено стъкло, телевизионния екран, на който Боди и Дойл не приемаха обиди от никого. На дивана срещу мен — Джон Снайд, който продължаваше да ме гледа с блеснали очи, сякаш очакваше неизбежната ми радост и благодарност.
Значи това беше чудодейното разрешение, така ли? Карате! Тренировки с някакъв тип от бара. Ако сърцето ми не беше толкова сломено, щях да се изсмея на глас. Представях си я тази съботна тренировка с двайсетина здравеняци от квартала, надъхани от филми като „Уличен боец“ и „Кикбоксьор“ — при повече късмет можеше дори да налетя на някои от мъчителите си в „Сънибанк Парк“, тъкмо да им дам възможност да ме набият извън обичайната среда.
— Е? — каза баща ми. Продължаваше да се усмихва и аз без усилие разпознах момчето, което някога е бил: лош ученик, побойник, който само чака да го предизвикат. Беше толкова абсурдно доволен от себе си и толкова далеч от истината, че противно на очакванията си аз изпитах не презрение, не гняв, а дълбока, зряла тъга.
— Да, добре — отговорих накрая.
— Казах ти, че ще измисля нещо, нали?
Кимнах с горчивина в устата.
— Ела тук, хлапе, прегърни стария си баща.
И аз го направих, все още със същия вкус в устата, подсилен от миризмата му на цигари, пот, бира и вълнен пуловер, затворих очи и си казах: „Това е самотата“.
За мое учудване не болеше толкова, колкото очаквах. Продължихме да гледаме „Професионалистите“ и известно време аз се преструвах, че ходя на тренировки по карате, поне докато вниманието на баща ми се съсредоточи върху друго.
Минаха месеци и животът ми в „Сънибанк Парк“ влезе в коловоза на рутината. Оцелявах както можех, предимно като избягвах конфликтите. На обяд бягах от училище и се промъквах в двора на „Сейнт Осуалдс“. Вечер тичах да гледам спортните извънкласни игри или да надничам през прозорците. Понякога дори влизах в сградите по време на занятия. Знаех всички скришни кътчета, винаги можех да се промъкна незабелязано или да навлека униформа, съставена от изгубени или забравени вещи, и да мина за ученик.
С течение на времето дързостта ми нарасна. На един спортен празник се слях с тълпата: бях с огромен спортен екип, отмъкнат от шкафче в горния коридор. Изгубих се в суматохата, главозамаях се от успеха си и дори участвах в надбягване на 800 метра, представяйки се за нов ученик от Дома „Амадеус“. Никога няма да забравя как момчетата се радваха, след като прекосих финалната линия, нито начина, по който дежурният учител — Пат Бишъп, тогава по-млад, атлетичен в спортните си шорти и ученическата си фланелка — разроши косата ми и каза:
— Добре, момче, две точки за Дома! В понеделник ще те зачислим в отбора!
Разбира се, знаех, че и дума не може да става за зачисляване в отбора. Изкушението беше голямо, но дори аз не се осмелих да стигна чак дотам. Посещенията ми в „Сейнт Осуалдс“ вече бяха зачестили и макар лицето ми да беше невзрачно до невидимост, знаех, че ако не внимавам, един ден ще ме разкрият.
Но това беше пристрастяване: с времето поемах все по-големи рискове. Ходех в „Сейнт Осуалдс“ в междучасието и си купувах бонбони от лавката. Гледах футболни мачове, размахвах униформения си шал срещу поддръжниците на противниковото училище. Седях край игрището за крикет — вечният дванайсети играч. Дори позирах за снимката на училището, намирайки си място в ъгъла сред новите ученици.
През втората година намерих начин да ходя в „Сейнт Осуалдс“ по време на часовете, като пропусках собствените си часове по физическо. Беше лесно: в понеделник следобед винаги имахме бягане на пет мили, заради което ходехме оттатък игрищата на „Сейнт Осуалдс“ и после се връщахме по обиколния път. Другите ученици мразеха тези часове. Сякаш самото училище беше обида за тях, затова предизвикваше подигравки и освирквания. Понякога, след като минавахме, по тухлените стени се появяваха графити и аз изпитвах изгарящ и мъчителен срам от това, че ако някой ни види, ще си помисли, че и аз съм от злосторниците. После открих, че ако се скрия зад някой храст и изчакам другите да отминат, лесно мога да притичам през полето и да прекарам остатъка от следобеда в „Сейнт Осуалдс“.
Отначало много внимавах, криех се и изчаквах класът да стигне мястото за стартиране. Предпазливо планирах нещата. Имах два часа преди връщането на бегачите при портала на училището. Лесно беше да се преоблека в униформата от „Сънибанк“ и да се присъединя към опашката на групата.