С нас вървяха двама учители — един отпред, един отзад. Господин Брей беше неуспял спортист, чудовищно суетен и невероятно съобразителен, който обичаше атлетичните момчета и хубавите момичета, а към всички останали се отнасяше с крайно презрение. Госпожица Потс беше учител стажант, която обикновено се влачеше на опашката на групата и търсеше популярност (или „съветваше“, както самата тя казваше) сред малка клика възторжени ученички. Никой от двамата не ми обръщаше внимание и затова не забелязваше отсъствието ми.
Криех открадната униформа на „Сейнт Осуалдс“ — сива риза, сиви панталони, вратовръзка, тъмносин пуловер (с герба на училището и мотото „Audere, agere, auferre“7, избродирано със златни букви на джоба) — под стълбите на спортната зала и там се преобличах. Никой не ме виждаше — спортните следобеди в „Сейнт Осуалдс“ бяха в сряда и четвъртък, така че нямаше кой да ми попречи. И тъй като успявах да се върна в училище в края на часовете, никой не забелязваше отсъствието ми.
Отначало въодушевлението от ходенето в „Сейнт Осуалдс“ по време на часовете ми стигаше. Без никой да ме спира, аз бродех по коридорите. В някои стаи цареше хаос. В други беше призрачно тихо. Аз надничах през стъклата на вратите и виждах глави, надвесени над чиновете, лястовички, дръзко хвърляни зад гърба на учителя, тайно предавани бележки. Допирах ухо до затворените врати и заключените кабинети.
Но най-много обичах да ходя в Камбанарията, лабиринт от рядко посещавани малки стаи, ниши, гълъбарници, шкафове и две класни стаи — едната голяма, другата по-малка — по класически езици. Имаше и очукан каменен балкон, от който можех да се кача на покрива и да лежа спокойно на топлите керемиди, да слушам монотонното говорене, долитащо през отворените прозорци на стаите в средния коридор, да прелиствам откраднати сборници с упражнения. По този начин аз тайно присъствах на някои от уроците по латински за начинаещи на господин Стрейтли, на часовете по физика на господин Бишъп, на лекциите по история на изкуството на господин Лангдън. Четях „Повелителят на мухите“ заедно с класовете на Боб Стрейндж и дори два-три пъти оставях есета в пощенската му кутия в средния коридор (на следващия ден си ги прибирах тайно от шкафа му прегледани, оценени, с надпис „ИМЕ?“ с едри червени букви отгоре). Най-после, казвах си, най-после съм на своето място. Самотно място, но какво от това? „Сейнт Осуалдс“ и всичките му съкровища бяха на мое разположение. Какво още можех да искам?
Тогава срещнах Леон. И всичко се промени.
Беше ведър, слънчев пролетен ден — един от онези дни, когато обичах „Сейнт Осуалдс“ с безумна страст, с каквато едва ли някой местен ученик можеше да се похвали, и чувствах необикновена смелост. След онзи първи сблъсък самотната ми война с училището бе преминала през много етапи: омраза, възхищение, гняв, преследване. Тази пролет обаче бяхме постигнали своего рода примирие. Като се противопоставях на „Сънибанк Парк“, аз започвах да чувствам, че „Сейнт Осуалдс“ започва да ме приема, бавно, постепенно, да свиква с движението ми във вените си, да гледа на мен не като на външно лице, а почти като на приятел — подобно на вливането на уж отровна субстанция, която впоследствие се оказва полезна.
Разбира се, все още се ядосвах на несправедливостта, на таксите, които не бяха по джоба на баща ми, на факта, че дори да нямаше такси, пак никога не биха ме приели тук. Но въпреки това между нас имаше връзка. Щастлива симбиоза, като на акулата и миногата. Започнах да разбирам, че не е нужно да съм паразит: можех да позволя на „Сейнт Осуалдс“ да ме използва, тъй както аз използвах него. Напоследък си водех бележки за нещата, които се повреждат из училището — счупени прозорци, изместени керемиди, издраскани чинове. Вписвах ги в „Книгата за ремонти“, която стоеше в портиерската къща, и се подписвах с инициалите на различни учители, за да избегна подозренията. Баща ми надлежно се заемаше с поправките и аз изпитвах гордост от това, че по някакъв начин давам своя малък принос. „Сейнт Осуалдс“ ми се отблагодаряваше, одобряваше ме.
Беше понеделник. Разхождах се по средния коридор и се ослушвах пред вратите на стаите. Следобедният урок по латински беше свършил и аз мислех да отида в библиотеката или в крилото по изкуствата, за да се смеся с работещите там ученици. Можех да отида и в столовата — готвачите вече трябваше да са си тръгнали — и да отмъкна малко бисквити, останали от съвета на учителите след часовете.