Тези мисли ме занимаваха до такава степен, че на завоя към горния коридор се сблъсках с едно момче, което стоеше с ръце в джобовете и лице към стената пред една от Почетните дъски. Беше може би с две години по-голямо от мен, на около четиринайсет, с изразително, умно лице и блестящи сиви очи. Забелязах, че кестенявата му коса е малко дълга за „Сейнт Осуалдс“, а краят на вратовръзката, увиснала небрежно над пуловера му, беше отрязан. Предположих — с известно възхищение — че пред мен стои бунтар.
— Гледай къде вървиш — каза момчето.
За пръв път ученик от „Сейнт Осуалдс“ си правеше труда да ме заговори. Погледнах го с учудване.
— Какво търсиш тук?
Знаех, че стаята в дъното на горния коридор е учителски кабинет. Дори знаех какво представлява отвътре: тясно задушно място, отрупано с хартии, с няколко огромни жилави растения, надвиснали заплашително от перваза на високия малък прозорец.
Момчето се усмихна.
— Квазимодо ме изгони от час. Ще се отърва с предупреждение или оставане след часовете. Квазимодо не наказва никого сериозно.
— Квазимодо? — Името ми беше познато, учениците го споменаваха в разговори помежду си. Знаех, че е прякор, но не можех да се досетя на кого.
— Живее в Камбанарията. Прилича на гаргойл. — Момчето отново се усмихна. — Малко си пада podex, но иначе е свестен. Ще го убедя да не ме наказва.
Гледах го с нарастващо възхищение. Самоувереността му ме очароваше. Начинът, по който говореше за учител — не като за създание със смазващ авторитет, а като за комична фигура — ме накара да занемея от възторг. Но което беше по-хубаво, това момче — този бунтар, дръзнал да презира „Сейнт Осуалдс“ — говореше с мен като с равен и нямаше и най-малка представа, че съм външно лице!
Дотогава не се и надявах, че мога да намеря съюзник тук. Посещенията ми в „Сейнт Осуалдс“ бяха мъчително интимни. Нямах приятели от училище, на които да разказвам за тях, а да споделям с баща си или с Пепси би било немислимо. Но това момче…
Най-после успях да проговоря:
— Какво е podex?
Момчето се казваше Леон Мичъл. Аз се представих като Джулиан Пинчбек и му казах, че съм първокурсник. Бях дребно за възрастта си дете и реших, че няма да ми е трудно да се представя за малък ученик. Така Леон не би се чудил на отсъствията ми от годишните сборове и спортните игри.
За малко да припадна от блъфа си, но същевременно изпитвах неописуем възторг. Беше толкова лесно. Щом можех да убедя едно момче, защо не и останалите, може би дори учителите?
Изведнъж си представих как членувам в клубове, в отбори, как открито посещавам часовете. Защо не? Познавах училището по-добре от всеки ученик. Носех тукашната униформа. Кой би се усъмнил в мен? В училището имаше над хиляда деца. Никой, дори директорът, не би могъл да познава всички. Освен това на моя страна бе дългата традиция на „Сейнт Осуалдс“: измама като моята беше нечувана. Никой не би заподозрял такова дръзко нещо.
— Нямаш ли час? — Сивите очи на момчето блестяха лукаво. — Ако закъснееш, ще загазиш.
Почувствах, че това е предизвикателство.
— Не ми пука — отвърнах аз. — Господин Бишъп ме изпрати да занеса съобщение в кабинета му. Мога да кажа, че секретарката е говорила по телефона и се е наложило да изчакам.
— Не е зле. Ще трябва да го запомня.
Одобрението на Леон ме опияни.
— Постоянно се измъквам така — казах му. — Никой досега не ме е хващал.
Той кимна и се усмихна.
— Какво имате сега?
За малко да кажа „спорт“, но се усетих навреме.
— Вероучение.
Леон направи физиономия.
— Уф! Не те упреквам. Сто пъти повече предпочитам езичниците. На тях поне им е било позволено да правят секс.
Аз се изкисках.
— Кой ти е класен? — попитах. Ако знаех това, щях да разбера точно в кой клас е.
— Мазникът Стрейндж. По английски. Същински cimex8. А на теб?
Поколебах се. Не исках да казвам на Леон нещо, което лесно би могъл да провери. Но преди да успея да отговоря, откъм стълбището зад нас се чу шумолене. Някой идваше.
Леон се сепна.
— Това е Квазимодо — бързо прошепна той. — Да се омитаме.
Обърнах се по посока на приближаващите стъпки с облекчение, че не ми се налага да отговарям на въпроса за класния ръководител, и разочарование заради прекъснатия разговор. Помъчих се да запомня добре лицето на Леон, кичура, падащ небрежно върху челото, светлите очи, насмешливата извивка на устните. Нелепо беше да се надявам, че ще го видя отново. Опасно бе дори да се опитвам.