Когато учителят влезе в горния коридор, аз си придадох спокойно изражение.
Познах Рой Стрейтли по гласа. Аз слушах уроците му, смеех се на шегите му, но все нямах възможност да видя лицето му. Сега го видях: прегърбен силует в изтъркана тога и кожени обувки без връзки. Когато се приближи, наведох глава, но вероятно видът ми е бил гузен, защото той спря и ме измери с поглед.
— Момче, какво правиш тук по време на час?
Промърморих нещо за господин Бишъп и съобщението му.
Господин Стрейтли не ми се стори удовлетворен.
— Кабинетът му е в долния коридор. На мили от тук!
— Да, сър. Трябваше да отида до шкафчето си.
— По време на час?
— Да, сър.
Усещах, че не ми вярва. Сърцето ми биеше силно. Позволих си да вдигна очи и да надзърна в лицето на Стрейтли, грозно, умно, добродушно лице, което ме гледаше намръщено. Беше ме страх, но зад страха ми се криеше нещо друго — несъзнателна, умопомрачителна надежда. Той ме беше видял! Най-после някой ме беше видял!
— Как е името ти, синко?
— Пинчбек, сър.
— Пинчбек, значи?
Виждах, че размишлява какво да прави — дали да продължи да ме разпитва, както му диктува инстинктът, или просто да ме остави и да се заеме със своя ученик. Той продължи да ме гледа още няколко секунди — очите му бяха жълто-сини като избелели джинси — и после усетих как тежестта на погледа му олеква. Явно беше решил, че провинението ми не е толкова важно. Момче от долните класове, излязло от час без разрешение — никаква заплаха, нечий чужд проблем. За секунда гневът ми затъмни естествената предпазливост. Аз не бях заплаха, така ли? Не си заслужавах труда? Или след всичките тези години криене и дебнене вече бях призрак — напълно, безвъзвратно невидим?
— Добре, синко. Да не съм те видял повече тук. А сега изчезвай.
Аз хукнах, треперейки от облекчение. Докато тичах, ясно долових шепота на Леон зад мен:
— Хей, Пинчбек! След училище! Става ли?
Обърнах се и го видях да ми намига.
7
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Сряда, 8 септември
Драма в трюма; Голямата тромава фрегата „Сейнт Осуалдс“ тази година се блъсна в рифа. Първо, неизбежната училищна инспекция е определена за 6 декември. Това винаги причинява големи щети, особено сред висшите ешелони на администрацията. Второ — и според мен далеч по-опасно — тази сутрин по пощата бяха разнесени съобщения за извънредно повишение на таксите за следващия триместър, което предизвика тревога сред много семейства в околността.
Нашият капитан продължава да твърди, че това е в реда на нещата и че трябва да се съобразяваме с инфлацията, макар че в момента не може да бъде намерен за коментар. Някои страхливци мърморят, че ние, учителите, е следвало да бъдем уведомени за предстоящото повишение, за да се подготвим за тазсутрешните гневни телефонни обаждания.
На всички въпроси Бишъп отговаря, че подкрепя директора. Само че не го бива да лъже. Тази сутрин, вместо да дойде в учителската, той отиде да бяга навън заедно с учениците, като каза, че има нужда да се подготви за състезанието по лека атлетика. Никой не му повярва, но докато изкачвах стълбите към стая 59, го видях през прозореца на Камбанарията да тича, умален като джудже от далечната перспектива.
Учениците ми посрещнаха новината за увеличаването на таксите с обичайния здрав цинизъм.
— Сър, това означава ли, че тази година ще имаме по-добър учител? — попита Алън-Джоунс, очевидно необезпокоен нито от инцидента с табелките на стаите, нито от заплахите, които му бях отправил предишния ден.
— Не, това означава, че барчето в кабинета на директора ще бъде по-добре заредено.
Всички се разкискаха. Само Найт изглеждаше намусен. След вчерашните неприятности това щеше да бъде вторият му ден дежурство, а вече бе станал обект на подигравки по време на обиколката си из двора, където, облечен в оранжев комбинезон, трябваше да събира хартийки и боклуци в огромен найлонов чувал. Двайсет години по-рано наказанието би било бой с пръчка и уважение от съучениците, което само идва да покаже, че всички нововъведения са лоши.
— Майка ми казва, че това е срамота — обади се Сътклиф. — Има и други училища, както знаете.
— Да, но и всяка зоологическа градина би се радвала да те приеме — разсеяно отвърнах аз, докато се ровех из бюрото си в търсене на дневника. — По дяволите, къде е дневникът? Знам, че беше тук.