Винаги държа дневника в горното чекмедже. Може да изглеждам неорганизиран, но обикновено знам кое къде се намира.
— Кога ще ви повишат заплатата, сър? — това беше Джаксън.
Сътклиф:
— Той вече е милионер!
Алън-Джоунс:
— Така е, защото не харчи пари за дрехи.
Найт, по-тихо:
— Нито за сапун.
Изправих се и погледнах към Найт. Изражението му странно съчетаваше едновременно нахалство и раболепие.
— Как ти се стори вчерашното почистване? — попитах аз. — Искаш ли да чистиш още една седмица?
— Не го казахте на другите — промърмори Найт.
— Защото другите знаят къде е границата между шега и грубост.
— Заяждате се с мен — каза Найт почти шепнешком. Погледът му избягваше моя.
— Какво? — искрено се учудих аз.
— Взели сте ме на мушка, сър. Заяждате се с мен, защото…
— Защото какво? — сопнах се аз.
— Защото съм евреин, сър.
— Какво?
Ядосах се на себе си. Бях толкова зает да търся дневника, че се бях хванал на най-стария номер и бях допуснал ученик да ме въвлече в публична конфронтация.
Останалите от класа мълчаха и ни гледаха в очакване.
Аз се опомних.
— Глупости. Не се заяждам с теб, защото си евреин. Заяждам се, защото не знаеш кога да си затваряш устата и имаш stercus9 вместо мозък.
Макнеър, Сътклиф или Алън-Джоунс биха се изсмели на това и всичко щеше да бъде наред. Дори Тейлър би се изсмял, а той носи каскет в клас.
Но изражението на Найт не се промени. Вместо това забелязах нещо, което досега не бях виждал у него — нов вид упорство. За пръв път Найт издържа на погледа ми. За секунда ми се стори, че се готви да заговори, но после сведе очи по познатия начин и промърмори нещо под носа си.
— Какво беше това?
— Нищо, сър.
— Сигурен ли си?
— Напълно, сър.
— Добре.
Отново се зарових в бюрото си. Дори дневникът да се беше изгубил, аз познавах всичките си ученици; ако някой липсваше, щях да забележа още на влизане. Въпреки това изредих имената им по списък — мантрата на учителя, която винаги ги успокоява.
След това погледнах към Найт, но главата му беше наведена и в намусеното му изражение нямаше нищо, което да загатва за бунт. Реших, че всичко се е върнало по местата си. Малката криза беше преодоляна.
8
Дълго време се колебах дали да отида на срещата с Леон. Исках да го видя — повече от всичко на света исках да бъдем приятели, — но тази граница досега не бях прекрачвал и залогът беше по-голям от всякога. Все пак харесвах Леон — харесах го още от пръв поглед — и това ми вдъхна смелост. В моето училище всеки, който говореше с мен, рискуваше да си навлече гнева на моите мъчители. Леон беше от друг свят. Въпреки дългата коса и срязаната вратовръзка той беше вътрешен човек.
Не се върнах в часа по физическо. На следващия ден щях да фалшифицирам писмо от баща си, в което се съобщава за пристъп на астма, получен по време на бягането, поради който занапред не бива да бягам.
Не съжалявах. Мразех физическото. Особено мразех господин Брей, учителя, с фалшивия му тен и златния синджир на врата, с неандерталските му шеги пред малкия кръг от подмазвачи по адрес на слабите, тромавите, непохватните, неудачниците като мен. Затова се скрих зад спортната зала, все още в униформата на „Сейнт Осуалдс“, и с трепет зачаках звънеца за края на часовете.
Никой не ме поглеждаше, никой не поставяше под въпрос правото ми да стоя тук. Край мен тичаха ученици — едни по пуловери или по ризи, други още в спортните си екипи — качваха се в спрелите коли, спъваха се в бухалки за крикет, разменяха си шеги, книги, бележки за домашните. Едър развълнуван мъж подреждаше момчетата на опашка за автобуса — това беше господин Бишъп, учителят по физика — а по-възрастен мъж в черно-червена тога стоеше на вратата на параклиса.
Знаех, че това е бившият директор, доктор Шейкшафт. Баща ми говореше за него с уважение и страхопочитание — в края на краищата, той му беше дал тази работа. „От старата школа — отбелязваше баща ми с одобрение, — строг, но справедлив. Да се надяваме, че новият ще е поне наполовина добър като него.“
Официално, разбира се, не бях наясно с причините, довели до назначаването на новия директор. Баща ми можеше да се държи неочаквано пуритански по някои въпроси и вероятно му се е струвало нелоялно към „Сейнт Осуалдс“ да обсъжда това с мен. Но някои местни вестници бяха надушили основното, а детайлите успях да науча от подслушани разговори между баща ми и Пепси: за да се избегнат слуховете, старият директор трябваше да остане на поста си до края на триместъра, уж за да въведе новия в работата и да му помогне да се установи, след което щеше да напусне с прилична пенсия от Тръста. „Сейнт Осуалдс“ се грижеше за хората си: щеше да има и щедро извънсъдебно споразумение за засегнатите страни с уговорката, че обстоятелствата около случилото се не бива да се обсъждат.