„Сейнт Осуалдс“ беше друг свят. Знаех, че тук не може да има графити, боклук, вандализъм — нито дори счупен прозорец. Надписът го показваше и аз се изпълних с внезапна, необяснима увереност, че точно тук ми е мястото, тук, където младите дръвчета могат да бъдат засадени, без да ги прекърши някой през нощта, където никой не ходи с разкървавен нос по улицата, където няма изненадващи посещения от местния полицейски началник, нито плакати с предупреждения към учениците да оставят ножовете си у дома. Тук вероятно имаше строги учители със старомодни черни тоги, навъсени портиери като баща ми, внушителни отговорници по дисциплината. Тук да пишеш домашното си не означаваше, че си подмазвач, зубрач или леке. Тук беше безопасно. Тук бях у дома.
Наоколо нямаше никого: никой друг не бе дръзнал да стигне толкова далеч. Птиците кацаха и отлитаха от забранената територия. Нищо не им се случваше. След малко изпод живия плет излезе котка, седна срещу мен и започна да ближе лапата си. Пак нищо.
Тогава продължих напред, като първо се осмелих да стъпя върху сянката, а после и да клекна между големите крака на табелата. Моята сянка боязливо запълзя напред. Сянката ми наруши забраната.
На първо време това беше достатъчно вълнуващо. Но не за дълго: бунтарският дух вече бушуваше у мен твърде силно, за да се задоволи с подобно техническо нарушение. Леко подритнах с крак тревата от другата страна, после го отдръпнах със сладостен трепет като дете, за пръв път нагазило в океана. Разбира се, нямах опит с океана, но инстинктът беше налице, както и усещането за навлизане в нещо непознато, където всичко може да се случи.
Нищо обаче не се случи.
Направих още една крачка и този път не отдръпнах крака си. Пак нищо. Табелата се извисяваше над мен като чудовище от филм на ужасите, само че странно неподвижно, сякаш стъписано от моята дързост. Аз съзрях шанса си, нагазих в територията и се втурнах през ветровитото поле към живия плет, който стоеше приведен, напрегнат като за скок. Стигнах го и задъхано, уплашено се хвърлих в сянката му. Сега вече загазих. Сега ще се появят.
Само на няколко крачки от мен в плета зееше дупка. Изглеждаше като най-добрата възможност. Запълзях към нея, като се притисках в сянката, и се напъхах в тясната дупка. Казах си, че могат да ме издебнат и от едната, и от другата страна; ако дойдат и от двете, ще трябва да бягам. Знаех, че след време възрастните имат склонността да забравят провиненията, и затова не се съмнявах, че ако се измъкна достатъчно бързо, много е вероятно да избегна наказанието.
Лежах в очакване. Напрежението в гърлото ми постепенно се разсея. Сърцето ми почти възвърна нормалния си ритъм. Започнах да забелязвам неща около себе си — отначало с любопитство, после с нарастващо неудобство. През фланелката в гърба ми се забиваха тръни. Усещах мирис на пот и на почва, киселата миризма на живия плет. Някъде наблизо се разнасяше птича песен, в далечината бръмчеше косачка — натрапчиво като жужене на насекоми в тревата. Нищо друго. Отначало се усмихнах от удоволствие — нарушавах забраната, без да ме накажат — после долових чувство на неудовлетворение, пърхащо негодувание в стомаха.
Къде бяха камерите? Противопехотните мини? Пазачите? Къде беше ЗАПОВЕДТА, толкова самоуверена, че трябваше да бъде изписана с главни букви? И най-важното, къде беше баща ми?
Изправих се все така предпазливо и излязох от сянката на живия плет. Слънцето ме удари в лицето и аз вдигнах ръка, за да закрия очите си. Направих крачка в откритото пространство пред мен, след това втора.
Сега вече със сигурност щяха да дойдат пазачите, невидимите представители на реда и властта. Но минаха секунди, после минути и нищо не се случи. Никой не дойде — нито отговорник по дисциплината, нито учител, нито дори пазач.
Тогава в мен се надигна паника, аз изтичах в средата на полето и замахах ръце като корабокрушенец на пуст остров, който се опитва да спре спасителен самолет. Не ги ли интересуваше? Аз бях външно лице. Не ме ли виждаха?
— Тук съм! — крещях аз в негодувание. — Ето ме! Тук! Тук!
Нищо. Нито звук. Нито кучешки лай в далечината, нито приближаващ вой на сирени. Тогава ме обзе гняв и неприятно подобие на въодушевление: осъзнах, че всичко това е било една голяма лъжа. В полето има само трева и дървета. Само черта в пръстта, която ме предизвиква да я пресека. И аз я пресякох. Пренебрегнах ЗАПОВЕДТА.
В същото време чувствах, че са ме изиграли, както ставаше често, когато се сблъсквах със заплахите и уверенията от света на възрастните, който обещава толкова много, а дава толкова малко.