— Така е.
Опитах се да се сетя за нещо вярно, което да кажа за своите родители, но не можах: за по-малко от час запознанство вече имах чувството, че това момче е заело по-голямо място в сърцето ми, отколкото Джон или Шарън Снайд.
Затова най-безцеремонно си съчиних други родители. Майка ми беше умряла, баща ми беше полицейски инспектор (най-важният пост, който можех да измисля по онова време). През половината година живеех при баща си, а през другата — при чичо си в града.
— Дойдох в „Сейнт Осуалдс“ по средата на учебната година — обясних аз. — Отскоро съм тук.
Леон кимна.
— Така ли? Предположих, че може да си новобранец. Какво стана на другото място, да не са те изгонили?
Предположението му ме поласка.
— Там беше същинска дупка. Баща ми ме премести.
— Мен ме изхвърлиха от последното училище — каза Леон. — Баща ми побесня. Плащаше им по десет хиляди годишно, а те ме изритаха при първото провинение. Какво ще кажеш? Човек би си помислил, че за тези пари ще се стараят повече, нали? Така или иначе, има и по-зле от „Сейнт Оз“. Особено след като старият мръсник Шейкшафт си отива…
Разбрах, че сега е моментът.
— Впрочем, защо си отива?
Леон присмехулно се ококори.
— Ама ти наистина си новобранец! — той понижи тон. — Ще го кажа така: чух, че този път Шейкшафт е правил нещо повече от шейкове.
Оттогава нещата се промениха дори в „Сейнт Осуалдс“. В онези дни скандалите се потушаваха с пари. Сега е друго. Вече никой не се залъгва от външния блясък на сградата: разрухата прозира иззад него. Зданието е крехко: един добре премерен удар може да го събори. Хвърлен камък или нещо друго.
Лесно ми е да се отъждествя с момче като Найт. Дребен, мършав, непохватен, явен аутсайдер. Пренебрегван от съучениците си — не заради религиозната си принадлежност, а по друга, по-съществена причина. Той не може да я промени, тя е в очертанията на лицето му, в невзрачния цвят на рядката му коса, в дължината на костите му. Сега семейството му може да е богато, но вековете на бедност са дълбоко вкоренени в него. Знам. „Сейнт Осуалдс“ приема такива като него с нежелание в период на финансова нестабилност, но Найт никога няма да се впише в тази среда. Името му никога няма да бъде издълбано на Почетните дъски. Учителите постоянно ще забравят как се казва. Той няма да играе в нито един отбор. Опитите му да спечели благоразположение винаги ще завършват с неуспех. В очите му се чете нещо, което ми е добре познато: недоверчивият, злопаметен поглед на дете, отдавна престанало да се бори за признание. Единственото, което му остава, е да мрази.
Разбира се, почти веднага научих за сцената със Стрейтли. В „Сейнт Осуалдс“ слуховете се разнасят бързо, всяка случка става известна още същия ден. Днешният ден беше особено лош за Колин Найт. Разправия със Стрейтли по време на проверка, през междучасието — инцидент с изгубено домашно за часа на Роби Роуч, на обяд — сбиване с Джаксън от същия клас, в резултат на което Джаксън беше изпратен у дома със счупен нос, а Найт бе отстранен от училище за една седмица.
Когато това се случи, аз дежурех на двора. Видях Найт с оранжев комбинезон да събира боклуци край лехите с рози. Хитро, жестоко наказание, далеч по-унизително от преписването на латински поеми или оставането след часовете. Доколкото ми е известно, само Рой Стрейтли го прилага. Това е същият вид комбинезон, който баща ми носеше навремето и с който сега ходи малоумникът Джими: широк, яркооранжев, видим от всички части на двора. Всеки, който го носи, е лесна мишена.
Найт правеше неуспешни опити да се скрие зад ъгъла на сградата. Там се беше събрала група по-малки момчета, които му се присмиваха и му сочеха боклуците, които е пропуснал да събере. Джаксън — дребно, агресивно момче, което знае, че само наличието на неудачник като Найт спасява самия него от подигравки — обикаляше наоколо с няколко по-големи ученици. Пат Бишъп беше дежурен, но стоеше сред тълпа момчета по-далеч, в другия край на игрището за крикет. Роуч, учителят по история, също беше дежурен, но явно предпочиташе да разговаря с група ученици от най-горния клас, вместо да се занимава с дисциплината.
Аз отидох при Найт.
— Не изглежда много забавно.
Той намусено поклати глава. Цялото му лице беше бледожълто, с изключение на две зачервени петна на скулите. Джаксън, който ме наблюдаваше, се отдели от групата и предпазливо се приближи. Забелязах как ме измерва с поглед, сякаш иска да прецени дали представлявам заплаха. Така правят чакалите, когато обикалят около умиращо животно.