— Искаш ли да му помогнеш? — рязко попитах аз и Джаксън побърза да се върне при групичката си.
Найт ме погледна с плаха благодарност.
— Не е честно — тихо каза той. — Вечно се заяждате с мен.
Кимнах съчувствено.
— Знам.
— Знаете?
— О, да — спокойно отвърнах аз. — Наблюдавам те.
Найт ме погледна. Очите му бяха блестящи, тъмни, изпълнени с абсурдна надежда.
— Чуй ме, Колин — нали така се казваш?
Той кимна.
— Трябва да се научиш да отвръщаш — казах аз. — Не бъди жертва. Накарай ги да си платят.
— Да си платят? — Найт ме погледна озадачен.
— Защо не?
— Ще загазя.
— Вече не си ли загазил?
Той ме погледна.
— Какво ще загубиш?
Тогава удари последният звънец и аз нямах време да кажа нищо повече, но и не се налагаше: семето беше посято. Обнадежденият поглед на Найт ме проследи по двора и на обяд вече имаше резултат: Джаксън лежеше на земята, Найт — отгоре му, Роуч тичаше към тях със свирка в уста, а останалите гледаха стъписани как жертвата най-после отвръща на удара.
Разбирате ли, имах нужда от съюзници. Не сред колегите, а сред по-нисшите стъпала на „Сейнт Осуалдс“. Ударех ли в основата, главата щеше да падне. Изпитвах бегло съжаление към нищо неподозиращия Найт, който щеше да бъде моята жертва, но си казвах, че никоя война не може без жертви и че ако нещата вървят по план, тук ще паднат още много, преди основите на „Сейнт Осуалдс“ да рухнат сред повалени идоли и разбити мечти.
Кон
1
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Четвъртък, 9 септември
Тази сутрин класът беше необичайно кротък, когато направих проверка по списък на лист хартия (дневникът все още липсваше): Джаксън — отсъства, Найт — отстранен, а още трима други — въвлечени в инцидент, който ставаше все по-заплетен.
Разбира се, бащата на Джаксън се беше оплакал. Също и родителите на Найт: според тях синът им просто бе отговорил на непоносима провокация от страна на други ученици, насъскани, както Найт твърдеше, от класния ръководител.
Директорът, затрупан с безброй жалби относно повишението на таксите, отговори уклончиво, като обеща да проучи случая. В резултат на това Сътклиф, Макнеър и Алън-Джоунс прекараха по-голямата част от часа по латински пред кабинета на Пат Бишъп, защото Найт ги беше посочил за свои главни мъчители, а аз получих съобщение, предадено ми от доктор Дивайн, при първа възможност да обясня ситуацията на директора.
Разбира се, не обърнах внимание. Някои от нас имат часове, дежурства, контролни за проверяване — да не говорим за разчистване на шкафове в новия кабинет по германистика, както напомних на доктор Дивайн, щом получих съобщението.
Въпреки това се подразних от неоправданата намеса на директора. Това беше вътрешен въпрос, който можеше и трябваше да се разреши от класния ръководител. Опазил ни бог от администратори с много свободно време: когато директорът започне да се меси във въпроси, засягащи дисциплината, резултатите могат да бъдат катастрофални.
Същото ми каза и Алън-Джоунс по време на обяд.
— Просто му пуснахме фитила — каза той малко неловко. — Попрекалихме. Разбирате как е.
Аз разбирах. Бишъп разбираше. Но разбирах, че директорът не разбира. Той подозира всички в конспирация. Представям си седмиците телефонни обаждания, писма до родители, многобройни наказания, отстранявания и други административни мерки, докато въпросът загуби актуалност. Това ме отегчава. Сътклиф получава стипендия, която може да загуби в случай на сериозно провинение, бащата на Макнеър е сприхав и не би приел спокойно отстраняване на сина си от училище, а Алън-Джоунс старши е военен и гневът от лудориите на будния му син често води до насилие.
Ако ме бяха оставили да предприема свои мерки, аз бих се справил с виновниците бързо и ефективно, без да се налага намеса на родителите — защото колкото е тежко да се изслушват обясненията на учениците, дваж по-непоносимо е да се говори с родителите им — но вече беше късно. Когато слязох по стълбите към Стаята на учителя, бях в лошо настроение, затова когато идиотът Мийк се сблъска с мен на влизане и едва не ме събори, аз го удостоих с цветист епитет.