— Добре. — Това беше най-добрата новина за деня, макар че след историята с 3С дори битката с германците изгуби част от очарованието си.
— Той накара Джими да ги изнесе на двора — каза Кийн. — Колкото може по-бързо.
— Какво?
— Пречат на движението — мисля, че така каза. Нещо във връзка с Правилника за хигиена и безопасност.
Изругах. Явно Киселото грозде много искаше този кабинет. Малко колеги дръзваха да излизат с номера за Правилника за хигиена и безопасност. Допих чая си и се втурнах към бившия кабинет по класически езици, където заварих Джими с отвертка в ръка да завинтва нещо на вратата.
— Звънец, шефе — обясни той, като видя учудването ми. — Така доктор Дивайн ще знае, че има някой отвън.
— Разбирам.
По мое време просто чукахме на вратата. Джими обаче беше очарован.
— Ако видите да свети червено, значи говори с някого вътре — каза той. — Ако е зелено, значи е свободен и можете да влезете.
— А жълтата светлина?
Джими се намръщи.
— Ако свети жълто… доктор Дивайн иска да провери кой е отвън. — Той млъкна за момент и се намръщи. — И ако е някой важен, го пуска да влезе.
— Много тевтонско — отбелязах аз, минах покрай него и влязох в кабинета си.
Вътре цареше забележителен и неприятен ред. Нови шкафове с различни цветове в зависимост от предназначението, красив уред за охлаждане на вода, голямо махагоново бюро с компютър на него, девствено чисто преспапие и снимка на госпожа Кисело грозде, поставена в рамка. Килимът беше почистен, растенията ми, тези ветерани, напукани и прашни от жажда и забрава, бяха изнесени, на стената се мъдреше самодоволна табелка с надпис „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и ламиниран график на катедрени заседания, дежурства, клубове и работни групи.
Нямах какво да кажа.
— Прибрах нещата ви, шефе — обади се Джими. — Да ви ги донеса ли?
Защо да си прави труда? Знаех, че съм победен. Затътрих се обратно към Стаята на учителя, за да удавя мъката си в чай.
2
През следващите няколко седмици Леон и аз се сприятелихме. Не беше толкова рисковано, колкото изглежда, отчасти защото бяхме в различни Домове — той в „Амадеус“, а аз се представих за ученик от „Бъркби“ — и в различни класове. Срещахме се сутрин, аз обличах дрехите си под униформата от „Сейнт Осуалдс“ и закъснявах за часовете, като представях поредица от изобретателни извинения.
Пропусках часовете по физическо — историята с астмата свърши отлична работа — и прекарвах междучасията и обедните почивки в двора на „Сейнт Осуалдс“. Започнах да се възприемам почти като истински „Ози“, от Леон научавах кои са дежурните учители, всички клюки, местния жаргон. С него ходех в библиотеката, играех шах, седях по пейките на двора като всички останали. С него бях част от училището.
Нямаше да успея, ако Леон беше по-общителен, по-популярен ученик, но скоро разбрах, че и той не се чувства на мястото си, макар че за разлика от мен страни от другите по избор, а не по необходимост. „Сънибанк Парк“ би го унищожил за седмица, но в „Сейнт Осуалдс“ интелигентността се цени повече от всичко, а той беше достатъчно хитър, за да се възползва от това. Беше любезен и почтителен към учителите — поне в тяхно присъствие — и това, както забелязах, му даваше огромно предимство, ако загазеше, което ставаше често. Леон като че ли си търсеше белята: беше специалист по шегите, по дребните отмъщения, по прикритите прояви на пренебрежение. Но рядко го хващаха. Ако аз бях Найт, той беше Алън-Джоунс: чаровник, хитрец, прикрит бунтар. И въпреки това ме харесваше. Въпреки това бяхме приятели.
Аз съчинявах истории от предишното си училище, за да го забавлявам, играех ролята, която, както мислех, отговаряше на очакванията му. От време на време въвеждах герои от другия си живот: госпожица Потс, госпожица Маколи, господин Брей. Говорех за Брей с истинска омраза, припомнях си подигравките и кривенето му, а Леон ме слушаше със заинтересован поглед, който не изразяваше точно съчувствие.
— Жалко, че не си могъл да си го върнеш — каза той веднъж. — Да накараш този тип да си плати.
— Какво предлагаш? — попитах аз. — Вуду?
— Не — отвърна Леон замислен. — Не съвсем.
Вече познавах Леон от месец. Краят на летния триместър витаеше във въздуха с мириса на окосена трева и свобода, още месец — и всички училища щяха да затворят врати (осем седмици и половина — безгранично, невъобразимо дълго време): нямаше да има нужда да сменям униформи и да бягам от часовете, можех да забравя за бележките и извиненията.