Леон и аз вече имахме планове: да ходим на кино, да се разхождаме из гората, да обикаляме из града. В „Сънибанк Парк“ изпитите, доколкото можеха да се нарекат така, бяха приключили. Часовете бяха символични, дисциплината — слаба. Някои учители вече бяха изоставили предметите си и гледаха „Уимбълдън“ по телевизията, други посвещаваха времето си на игри и частни занимания. Бягствата до „Сейнт Оз“ бяха по-лесни от всякога. Това беше най-щастливото време в живота ми.
Тогава ме сполетя беда. Можеше изобщо да не се случи, беше чисто съвпадение, нищо повече. Но светът ми рухна и застраши всичко, на което се надявах — и причина за това беше учителят по физическо, господин Брей.
Във въодушевлението си изобщо не се сещах за господин Брей. Вече не ходех на физическо — така или иначе не ме биваше в спорта — и мислех, че не липсвам на никого. Дори и без господин Брей часовете по физическо бяха ежеседмично мъчение: хвърляха дрехите ми под душовете, криеха или крадяха спортния ми екип, чупеха очилата ми, несръчните ми опити да участвам в заниманията се посрещаха със смях и презрение.
Самият Брей беше основен подстрекател на тези подигравки, като постоянно ме избираше за „демонстрациите“ си, на които безмилостно изтъкваше всичките ми физически недостатъци.
Краката ми бяха кльощави, коленете — силно изпъкнали, затова когато се налагаше да ползвам екип от наличните в салона (моят твърде често „изчезваше“ и баща ми невинаги се съгласяваше да ми купи нов), Брей ми даваше огромни шорти, които смехотворно се вееха, докато бягах, в резултат на което получих прякора „Гръмовните гащи“. Почитателите на господин Брей го сметнаха за невероятно забавен и така прякорът ми остана. Това създаде у някои ученици впечатлението, че имам проблем с газоотделянето и така Снайд Цайса стана Снайд Вонята; всеки ден ме обсипваха с подигравки на тема зрял фасул и по време на мачове (на които винаги ме оставяха като последна резерва) Брей се провикваше към другите играчи: „Внимавайте, че Снайд е на бобена диета!“.
Както казах, отсъствието ми от час не беше голяма загуба за учителя или поне така си мислех. Но не бях взел предвид злобата на този човек. Не му беше достатъчно да има група от поддръжници и подмазвачи. Не му стигаше да зяпа момичетата (и при удобен случай скришом да опипва някое под претекст, че прави „демонстрация“), нито да унижава момчетата с тролския си хумор. Всеки актьор се нуждае от публика, но Брей се нуждаеше от нещо повече. Нуждаеше се от жертва.
Вече от четири седмици пропусках часовете по физическо. Представях си коментарите:
— Ученици, къде са Гръмовните гащи?
— Не знам, сър. В библиотеката, сър. В кенефа, сър. Вече не ходи на физическо, сър. Страда от астма, сър.
— По-скоро страда от шубе.
След време със сигурност забравяха за мен. Вероятно Брей си намираше друга мишена — имаше ги в изобилие. Дебелата Пеги Джонсън или пъпчивият Харолд Ман, или разплутата като кифла Луси Робинс, или Джефри Стюарт, който тичаше като момиче. Накрая Брей неизбежно щеше да се спре на някого от тях — и те го знаеха, затова ме гледаха враждебно в клас или на сборовете, мразеха ме за това, че успявам да се измъкна.
Тъкмо те, неудачниците, не се отказваха, продължаваха с шегите за Гръмовните гащи, постоянно подмятаха нещо за боб и астма, докато в мое отсъствие часовете се превръщаха в клоунада без клоун и накрая господин Брей започна да подозира нещо.
Не знам кога и къде ме беше видял. Може би на излизане от библиотеката. Не внимавах достатъчно, Леон изпълваше целия ми живот и Брей и кликата му се бяха превърнали в безплътни сенки. Така или иначе, на другата сутрин той ме чакаше: по-късно разбрах, че е разменил дежурството си с друг учител, за да ме спипа.
— Хей, май доста се тъпчеш с боб за човек, болен от астма — каза Брей, когато влязох тичешком през входа за закъснели.
Погледнах го и се вцепених от страх. Той се усмихваше злобно като бронзов тотем от езически култ.
— Какво? Езикът ли си глътна?
— Закъснявам, сър — заекнах аз, за да спечеля време. — Баща ми е…
Брей се надвеси над мен и презрението му почти ме смаза.
— Може би баща ти ще ми каже нещо повече за тази твоя астма — каза той. — Не беше ли пазач в мъжката гимназия? От време на време идва в местната кръчма.
Едва дишах. За секунда повярвах, че наистина имам астма, че дробовете ми ще се пръснат от ужас. Молех се да стане — в този момент смъртта ми изглеждаше далеч по-сладка от другите алтернативи.