Брей видя ужаса ми и усмивката му стана по-зловеща.
— Ела довечера пред съблекалните — каза той. — И не закъснявай.
През целия ден треперех от страх. Коремът ме болеше, не можех да се съсредоточа, влизах в чужди класни стаи, не можех да ям. В следобедната почивка вече бях в такава паника, че госпожица Потс, стажант учителката, забеляза и попита какво има.
— Нищо, госпожице — отвърнах аз в отчаян опит да отклоня вниманието от себе си. — Просто малко ме боли глава.
— Не е само това — каза тя, след като се приближи. — Не изглеждаш добре…
— Нищо ми няма, госпожице. Наистина.
— Мисля, че трябва да се прибереш у дома. Може да имаш някакъв вирус.
— Не! — не можах да овладея гласа си.
Това щеше безкрайно да влоши нещата; ако не отидех на срещата, Брей щеше да говори с баща ми и всеки шанс да избегна разкритието щеше да бъде пропилян.
Госпожица Потс се намръщи.
— Погледни ме. Случило ли се е нещо?
Аз мълчаливо поклатих глава. Госпожица Потс беше само студентка, не по-голяма от приятелката на баща ми. Обичаше да се харесва, да си придава важност: едно момиче от нашия клас, Уенди Ловел, се правеше на болна по време на обяд и когато госпожица Потс разбра, се обади на Асоциацията за хранителни смущения.
Тя често говореше за полово самоосъзнаване, беше специалист по расова дискриминация, бе посещавала курсове по самоутвърждаване, физическо насилие и наркотици. Усещах, че госпожица Потс си търси подходящата кауза, но знаех, че ще бъде в училище само до края на триместъра и след няколко седмици няма да я има.
— Моля ви, госпожице — прошепнах аз.
— Хайде, скъпо дете — нежно ме подкани госпожица Потс. — На мен можеш да кажеш.
Тайната беше проста като всички тайни. Места като „Сейнт Осуалдс“ — и дори в известна степен „Сънибанк Парк“ — имат свои системи за сигурност, изградени не от противопожарни детектори и скрити камери, а от дебел пласт блъф.
Никой не посяга на учител — никой не дръзва да посегне на училище. И защо? Инстинктивното раболепие пред авторитета — то е по-силно от страха от наказанието. За учениците си учителят винаги е „сър“, независимо колко години са минали от училищната скамейка; дори в зряла възраст откриваме, че старите рефлекси не са изчезнали, а само са заглъхнали с времето и при подходящ стимул излизат на повърхността. Кой би дръзнал да блъфира? Кой би се осмелил? Това е немислимо.
Но отчаянието ми беше непоносимо. От едната страна бе „Сейнт Осуалдс“, Леон, всичко, за което копнеех, всичко, към което се стремях. От другата — господин Брей, надвесен над мен като самия Господ Бог. Смеех ли? Имах ли шанс да успея?
— Хайде, детето ми — нежно приканваше госпожица Потс, съзряла златна възможност. — Можеш да споделиш с мен, на никого няма да кажа.
Престорих се, че се колебая. После тихо промълвих:
— Става дума за господин Брей — казах аз и я погледнах в очите. — За господин Брей и Трейси Дилейси.
3
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Петък, 10 септември
Първата седмица беше дълга. Винаги е така, но тази година като че ли проблемите започнаха твърде отрано. Днес Андертън-Пулит отсъства (поредната алергична реакция, казва майка му), но Найт и Джаксън са в час, Джаксън — с внушителна синина под окото, която подхожда на счупения му нос; Макнеър, Сътклиф и Алън-Джоунс са със забележки за лошо поведение (Алън-Джоунс има белег на лицето с ясно отпечатани четири пръста, получен, както самият той твърди, по време на футболен мач).
Мийк пое кръжока по география, който благодарение на Боб Стрейндж сега се събира всяка седмица в моята класна стая, Бишъп е разтегнал сухожилие в резултат на прекалено ентусиазирано бягане, Изабел Тапи започна да се навърта около спортната зала, облечена в поредица от дръзки полички, нашествието на доктор Дивайн към кабинета по класически езици бе временно прекратено поради новооткрита миша дупка зад ламперията на една от стените, моята чаша и дневникът на класа ми все така липсват, което предизвиква неодобрението на Марлийн, а в четвъртък, когато се върнах от обяд, открих, че любимата ми писалка — „Паркър“, зелена, със златно перо — е изчезнала от чекмеджето в бюрото ми.
Загубата на последната направо ме вбеси, отчасти защото бях излязъл от стаята само за половин час и, което беше по-важно, защото стана по време на обяд, а това означаваше, че крадецът е от моя клас. От моя любим 3С — добри момчета, или поне така си мислех, лоялни към мен. По това време в коридора дежуреха Джеф Лайт и — какво съвпадение — Изабел Тапи, но (нищо чудно) никой от двамата не беше забелязал външни лица да влизат в стая 59.