Опитах се да кажа това на новия директор, но той ме изгледа с такава погнуса, че по-добре да си бях мълчал.
— Чорапи ли, господин Стрейтли? — попита директорът, сякаш му говорех за някаква нова, нечувана перверзия.
— Ами да — отвърнах аз. — Нали знаете, с Хоумър Симпсън, „Саут Парк“, Скуби Ду.
— Но ние имаме изисквания за чорапите — каза новият директор. — Сиви, вълнени, три четвърти, с жълта и бяла ивица по края. Осем и деветдесет и девет за чифт, от магазина за училищни униформи.
Безпомощно свих рамене. От петнайсет години беше директор на „Сейнт Осуалдс“ и още не беше разбрал, че никой — никой! — не носи униформени чорапи.
— Е, надявам се да сложите край на това — каза той, все още потресен. — Всяко момче трябва да носи униформа, пълна униформа, постоянно. Ще се наложи да пусна заповед.
Запитах се дали като ученик директорът е носил униформа, пълна униформа, постоянно. Опитах се да си го представя и установих, че не е трудно. Въздъхнах.
— Fac ut vivas12, господин директоре.
— Какво?
— Непременно, сър.
— И като стана дума за заповеди… Секретарката ми три пъти ви изпраща по имейла покана да дойдете в кабинета ми.
— Така ли, господин директоре?
— Да, господин Стрейтли. — Тонът му звънна като лед. — Получихме оплакване.
Беше от Найт, разбира се. Или по-скоро от майката на Найт, изкуствена блондинка на неопределена възраст с променливи настроения, благословена с щедра издръжка от бившия си съпруг и в резултат на това с достатъчно свободно време, за да се занимава с редовно подаване на жалби. Този път мотивът беше, че съм превърнал сина й в жертва заради еврейския му произход.
— Антисемитизмът е много сериозно обвинение — обяви директорът. — Двайсет и пет процента от клиентите ни — тоест родителите на учениците ни — принадлежат към еврейската общност, а едва ли се налага да ви напомням…
— Не, не се налага, господин директоре.
Това беше прекалено. Да заемеш страната на ученик срещу учител — при това на публично място, където всеки би могъл да чуе — бе повече от нелоялно. Почувствах как нервите ми се опъват.
— Тук става въпрос за личен конфликт и аз очаквам да ме подкрепите изцяло срещу това неоснователно обвинение. И понеже стана дума, може би трябва да ви напомня, че по отношение на дисциплината съществува пирамидална структура, която започва от класния ръководител, затова не ми е приятно някой да ми отнема задълженията, без да се консултира с мен.
— Господин Стрейтли! — Директорът изглеждаше силно потресен.
— Да, господин директоре.
— Има още нещо.
Застинах в гневно очакване.
— Госпожа Найт казва, че вчера следобед от шкафчето на сина й е изчезнала скъпа писалка, подарък за неговата Бар Мицва. А вас, господин Стрейтли, са ви видели да отваряте шкафчетата на 3С клас точно по това време.
„По дяволите!“ — изругах наум. Трябваше да бъда по-предпазлив и — съгласно правилника — да претърся шкафчетата в присъствието на самите ученици. Но 3С са моят клас — до голяма степен любимият ми клас. По-лесно беше да постъпя както правех винаги: скришом да отворя шкафчето на виновника, да извадя вещественото доказателство и да оставя нещата така. Това беше свършило работа с Алън-Джоунс и табелките за вратите, можеше да свърши работа и с Найт. Само че в неговото шкафче не намерих нищо — макар и интуицията да ми подсказваше, че е виновен — и със сигурност не бях взел нищо от там.
Директорът беше улучил целта.
— Госпожа Найт ви обвинява не само в това, че редовно тормозите и унижавате момчето, но и че на практика сте го обвинили в кражба, а когато той е отрекъл, сте взели ценен предмет от шкафчето му, може би с надеждата, че ще го принудите да си признае.
— Разбирам. Е, ще ви кажа какво мисля аз за госпожа Найт…
— Училищната застрахователна компания ще покрие загубата, разбира се. Но това повдига въпроса…
— Какво?
Не можех да повярвам на ушите си. Учениците всеки ден губят по нещо. Предлагането на компенсация в този случай означаваше признаване на вината ми.
— Няма да се хвана. Сто процента проклетото нещо ще се окаже под леглото му или още някъде.