Както казах, един добре премерен удар може да повали гигант. Брей беше първият. Експерименталният случай, ако щете. Може би съучениците ми го усетиха, усетиха, че в края на краищата умея да отвръщам, защото след това повечето подигравки, които бяха превърнали живота ми в ад, кротко секнаха. Разбира се, не се ползвах с по-голяма популярност от преди, но докато по-рано хората полагаха всячески усилия да ме тормозят, сега ме оставяха да правя каквото искам — както учители, така и ученици.
Твърде малко, твърде късно. Тогава аз ходех в „Сейнт Осуалдс“ почти всеки ден. Разхождах се по коридорите, говорех с Леон през междучасията и в обедната почивка, опиянявах се от щастие. Дойде седмицата на изпитите и когато нямаше изпит, Леон можеше да седи в библиотеката и тогава двамата бягахме в града, обикаляхме музикалните магазини — понякога дори крадяхме от тях, макар че Леон нямаше нужда да го прави, защото имаше джобни пари в изобилие.
Аз обаче нямах. Буквално всичките ми пари — малката ми седмична издръжка, както и парите за обяд, които вече не харчех в училище — отиваха за усъвършенстване на измамата.
Непредвидените ми разходи бяха огромни: книги, канцеларски материали, напитки и закуски от лавката, билети за автобус до стадиона и, разбира се, униформата. Скоро установих, че макар и всички ученици да носеха еднакви униформи, трябваше да се поддържа определен стандарт. Леон ме познаваше като нов ученик, син на полицейски инспектор, затова беше немислимо да продължавам да нося захабената униформа, сглобена от изгубени вещи, или окъсаните и мръсни кецове, с които ходех. Имах нужда от нова униформа, от лъскави обувки, от кожена чанта.
Някои от тези неща крадях от шкафчетата на учениците след училище, като свалях етикетите с имената и слагах свои. Други неща купувах със спестените си пари. Веднъж-дваж дори откраднах от парите на баща си, докато го нямаше, като знаех, че ще се прибере пиян и може би после няма да помни колко точно е похарчил. Това свърши работа, но баща ми се оказа по-паметлив за тези неща, отколкото очаквах, и втория път за малко да ме хване. За щастие, в къщата имаше друг заподозрян, по-вероятен извършител от мен. Последва ужасна разправия и през следващите две седмици Пепси ходеше със слънчеви очила, а аз повече не рискувах да крада от баща си.
Вместо това крадях от магазините. Преструвах се пред Леон, че го правя за забавление: имахме състезание по кражба на дискове, като деляхме плячката помежду си в нашия „клуб“ в гората зад училище. Аз се представях неочаквано добре в тази игра, но Леон имаше природна дарба, не изпитваше никакъв страх, беше пригодил едно дълго палто специално за целта и пъхаше дисковете в големите джобове на подплатата, докато палтото натежаваше и той едва можеше да ходи. Веднъж за малко да ни хванат: на излизане от вратата подплатата на палтото му се скъса и касетите и дисковете се разпиляха по земята. Момичето на касата ни гледаше със зяпнала уста, клиентите ни зяпаха, дори детективът на магазина се беше вцепенил от учудване. Аз понечих да избягам, но Леон само се усмихна със съжаление, грижливо събра дисковете си и едва тогава се втурна да бяга, размахвайки полите на палтото си като криле. Дълго след това не смеех да отида в този магазин — макар че накрая го направихме по настояване на Леон, но както той каза, и без това вече бяхме отмъкнали всичко хубаво.
Всичко е въпрос на поведение. Леон ме научи на това, макар че ако знаеше за измамата ми, сигурно дори той би ме признал за победител в тази игра. Но това беше невъзможно. За Леон повечето хора бяха „банални“. Учениците от „Сънибанк“ бяха „паплач“, а онези, които живееха в общинските блокове (сред тях и блоковете на „Аби Роуд“, където някога живеех и аз с родителите си) — „дроги“, „проститутки“, „дрипльовци“ и „пролетариат“.
Разбира се, аз споделях презрението му, но моята омраза беше по-дълбока. Аз знаех неща, които Леон с хубавата си къща, латинския си и електрическата си китара не би могъл да знае. Нашето приятелство не беше дружба между равни. В света, който си бяхме създали, нямаше място за детето на Джон и Шарън Снайд.
Единственото ми съжаление беше, че играта ни не можеше да продължи вечно. Но на дванайсет човек не се замисля често за бъдещето и ако на хоризонта се задаваха тъмни облаци, новото ми приятелство ме заслепяваше до такава степен, че не можех да ги забележа.