Лъжат, хлапе. Това беше гласът на баща ми, макар и малко далечен, в главата ми. Обещават ти какво ли не, но всичките са еднакви, хлапе. Лъжат.
— Не! Невинаги…
Тогава се убеди сам. Продължи. Предизвиквам те. Да видим колко далеч ще стигнеш.
И аз продължих, тръгнах покрай плета нагоре по малкия склон към дърветата. Там имаше друга табела: „НАРУШИТЕЛИТЕ СЕ НАКАЗВАТ“. Разбира се, след първата крачка заплахата не можеше да ме спре.
Но зад дърветата ме чакаше изненада. Мислех, че ще видя път, може би железопътна линия, река — нещо, което да показва, че отвъд „Сейнт Осуалдс“ има друг свят. Но докъдето поглед стигаше, всичко беше „Сейнт Осуалдс“: хълмът, горичката, тенискортовете, игрището за крикет, благоуханните площи с райграс и безкрайната ливада зад тях.
И след като излязох от горичката, видях хора, момчета. Момчета на всякаква възраст, някои колкото мен, други опасно, внушително големи. Едни бяха облечени в бели екипи за крикет, други — в къси гащета и разноцветни фланелки с номера по тях. Малко по-нататък на квадратна площадка, постлана с пясък, няколко момчета тренираха скокове. Зад тях се издигаше голяма каменна сграда, потъмняла от сажди, с редове сводести прозорци, блеснали на слънцето, дълъг полегат покрив с тавански прозорчета, кула, ветропоказател, ниски постройки в двора, параклис, изящна стълба, водеща към градина с трева, дървета, цветни лехи и асфалтови площадки, разделени помежду си с огради и арки.
Там също имаше момчета. Едни седяха на стълбите. Други стояха под дърветата и си говореха. Някои бяха облечени в тъмносини пуловери и сиви панталони, а други — в спортни екипи. Глъчката, която вдигаха — и която дори не бях чул досега — ме връхлетя като ято екзотични птици.
Веднага разбрах, че са по-различни от мен, че греят не само от слънцето, но и от нещо по-недоловимо — небрежна увереност, загадъчно сияние.
По-късно, разбира се, видях нещата в истинската им светлина. Благородната разруха зад изящните форми. Упадъкът. Но при онзи пръв забранен поглед „Сейнт Осуалдс“ ми се стори недостижимо прекрасен, Ксанаду, Асгард и Вавилон, взети заедно.
Тогава разбрах, че в края на краищата това е много повече от черта в пръстта. Това беше бариера, която никаква смелост и желание не биха ми позволили да премина. Аз бях външно лице: изведнъж съвсем ясно видях мръсните си джинси, окъсаните си кецове, изпитото си лице и мазната си коса. Вече не се чувствах като смел изследовател. Нямах право да влизам тук. Превърнах се в нещо по-низше, нещо по-просто, в нарушител, в крадец, в мръсно малко хлапе с гладни очи и крадливи пръсти. Независимо дали ме виждаха или не, те винаги щяха да ме възприемат така. Това бях аз. Дете от „Сънибанк“.
Виждате ли, още тогава се започна. Ето това е „Сейнт Осуалдс“, ето какво прави с хората. Гневът се загнезди в мен като рак — гняв и наченки на бунт.
Е, бях външно лице. И какво от това? Всяко правило може да бъде нарушено. Навлизането в чужда територия, подобно на всяко друго престъпление, остава безнаказано, когато няма свидетели. Думите, колкото и заклинателно да звучат, винаги са само думи.
Тогава не знаех тези неща, но в същия миг обявих война на „Сейнт Осуалдс“. Не ме искаха? Да, но аз ги исках. И щях да ги получа, и никой, и нищо — дори баща ми — нямаше да ме спре. Чертата беше теглена. Още една граница за пресичане, този път на по-недостъпен терен, сигурен в извечното си високомерие, неосъзнаващ, че в самия него зрее семето на собственото му унищожение. Още една черта, която неумолимо ме предизвиква да я пресека.
Като убийство.
Цар
1
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Понеделник, 6 септември, септемврийски триместър
По мои изчисления това е деветдесет и деветият ми триместър, пропит с мириса на дърво, стар тебешир, дезинфектант и необяснимата бисквитено-миша миризма на момчета. Деветдесет и девет учебни срока се изтърколиха във времето като прашни хартиени фенери. Трийсет и три години. Като присъда. Това ми напомня за стария виц за пенсионера, осъден за убийство: „Трийсет и три години, Ваша Чест — протестира той, — прекалено много са! Няма да успея да ги излежа!“. А съдията казва: „Е, ще излежите колкото можете…“.
Като се замисля, никак не е смешно. През ноември ставам на шестдесет и пет.
Не че има значение. В „Сейнт Осуалдс“ не пенсионират никого насила. Тук караме по свои правила. Винаги е било така. Още един триместър и ще станат сто. Най-после и аз да се появя на почетната дъска. Представям си надписа с готически шрифт: „Рой Хюбърт Стрейтли (бакалавър), центурион на училището“.