5
Мъжка гимназия „Сейнт Осуалдс“
Сряда, 15 септември
Вчера, когато влязох в класната си стая след обедната почивка, на таблото за съобщения висеше рисунка: груба карикатура на моя милост с хитлеристки мустачки. От устата ми излизаше балонче, в което пишеше: „Juden’ram!“13.
Всеки можеше да я е окачил — някой от учениците на Дивайн, които бяха тук след голямото междучасие, или ученик на Мийк, или дори някой дежурен с извратено чувство за хумор — но аз знаех, че това е Найт. Личеше си по самодоволната му физиономия, по това как отбягваше погледа ми, по закъснението, с което произнесе „сър“ след „да“ — дързост, която само аз забелязах.
Разбира се, махнах рисунката, смачках я и я хвърлих в кошчето, без да покажа, че съм я видял, но във въздуха миришеше на бунт. Иначе всичко изглеждаше спокойно, но аз съм тук от прекалено дълго, за да се оставя да ме заблудят: това е само затишие пред буря, кризата тепърва предстои.
Така и не разбрах кой ме е видял да тършувам из шкафчетата. Можеше да е всеки, който обича да клюкарства: Джеф и Пени Нейшън са такива, вечно докладват за „процедурни аномалии“ по благочестивия си начин, зад който се крие истинско злорадство. Тази година по стечение на обстоятелствата преподавам на сина им — умно, безлично момче — и още от отпечатването на графика те проявяват нездравословен интерес към методите ми на преподаване. Би могла да бъде и Изабел Тапи, която никога не ме е харесвала, или Мийк, който си има причини да ме мрази, или дори някой от учениците.
Не че има значение, разбира се. Но още от първия ден имам чувството, че някой ме наблюдава — изпитателно и безмилостно. Предполагам, че Цезар се е чувствал по същия начин в навечерието на мартенските Иди.
В класната стая всичко върви както обикновено. Групата на първокурсниците все още е с впечатлението, че глаголът е „дума-действие“, тази на шестокурсниците, съставена от ученици под средното ниво, усърдно пъшка над „Енеида“, IX, моят клас 3С се бори с герундива (за трети път) сред остроумните коментари на Сътклиф и Алън-Джоунс (неустоим както винаги) и по-дълбокомислените забележки на Андертън-Пулит, смятащ латинския за загуба на време, което би могъл да посвети на самолетите от Първата световна война.
Никой не обръщаше внимание на Найт, който приключи с работата си, без да обели и дума, а малкото контролно, което им дадох в края на часа, ме успокои, че сега повечето от тях са толкова запознати с герундива, колкото се полага на всеки третокурсник. В качеството на бонус към контролното Сътклиф беше прибавил дръзки рисунки, които илюстрираха „представители на герундива в естествения им хабитат“ и „какво става, когато герундив срещне герундив“. Да не забравя някой ден да поговоря със Сътклиф. Междувременно залепих рисунките на бюрото си в качеството на малък, ободрителен антидот срещу загадъчната карикатура от тази сутрин.
В катедрата стават и добри, и лоши неща. Даян Деър като че ли се приспособява бързо, което е добре дошло, защото Пеърман е по-неефективен от всякога. Вината не е изцяло негова — аз съм донякъде привързан към Пеърман въпреки неговата неорганизираност: в края на краищата, човекът има мозък — но след новите попълнения Скуунз става все по-досаден, заяжда се и злослови до такава степен, че кроткият Пеърман постоянно е на ръба на нервна криза и дори Кити е умърлушена. Само Тапи като че ли не се влияе от това, може би в резултат на зараждащата се интимност между нея и омерзителния Лайт, с когото все по-често се появява в „Жадния професор“ или дълго и напоително обядва в столовата.
Германците, от друга страна, се наслаждават на превъзходството си. Да им е сладко. Мишките може да са унищожени — пожертвани в името на Правилника за хигиена и безопасност — но призракът на Стрейтли ще продължава да ги преследва, да дрънчи с вериги и да стряска спокойствието на новите обитатели на кабинета му.
На цената на едно питие в „Жадния професор“ успях да се сдобия с ключ за новия кабинет по германистика, в който се оттеглям всеки път, когато Дивайн има заседание на Дома. Знам, че то продължава само десет минути, но за това време аз обикновено предизвиквам безобиден хаос — кафени чаши по бюрото, преместен телефон, попълнени кръстословици в екземпляра на „Таймс“, лично притежание на Киселото грозде — колкото да му напомня, че още ме има.
Моите шкафове са пренесени в близкия до кабинета Архив — това също смущава доктор Дивайн, който доскоро не знаеше за съществуването на врата между двете стаи, но аз я открих. Той се оплаква, че усеща мирис на цигари в кабинета си и с благочестиво самодоволство ме заплашва с Правилника за хигиена и безопасност; казва, че сред многото книги може лесно да се предизвика пожар, и се кани да постави противопожарен детектор.